Едно от нещата, от които най-много се бе страхувала през целия си живот, се оказа нейното спасение.
Докато все още се опитваше да си поеме дъх и наред с това да дойде на себе си след тъй близката среща с булото на смъртта, пое отново напред, пълзейки на крака и ръце по-нагоре по брега. Трябваше да продължи да върви. Нямаше време.
Вървенето и възвърна силите. Обичаше да се движи пеш. Така усещаше тялото си живо, все едно бе отново себе си. Знаеше, че иска да живее. Искаше и Себастиан да живее.
Забързана през заплетените растения и бодливи храсти, през чепатите корени и сред дърветата, тревогата и позатихна, когато най-сетне стигна до мястото, където скалата започна да се издига над мъхестия терен. Пое нагоре по скалния гребен, доволна, че успя да открие просеката сред непроходимото блато и че се издига над влажната мочурлива местност. Вече започваше да мръква и тя си спомни, че пътят никак не е кратък. Определено не и се щеше да прекара нощта сред блатото, но и не искаше да прекосява скалистия път по мръкнало.
Страховете и се върнаха. Докато все още беше светло, трябваше да продължава напред. Спъна се и си припомни, че на места теренът се спуска рязко надолу. Каза си, че трябва да стъпва по-внимателно. Ако се подхлъзне надолу по стръмнината, няма да има благоразположена змия, която да я измъкне.
Докато се изкачваше в мрака, прехвърляше мислено разговора си с Алтея, с надеждата да се залови за някаква спасителна идея. Нямаше представа как ще измъкне Себастиан но знаеше, че трябва да опита — тя бе единствената му надежда. Този човек и спаси живота. Сега бе неин ред да му помогне.
Копнееше да зърне усмивката му, сините му очи, щръкналата бяла коса. Не можеше да понесе мисълта, че му причиняват болка. Трябваше да го измъкне от хватката им.
Но как да изпълни подобна неосъществима задача? Най-напред да стигне до Двореца. Надяваше се дотогава да измисли нещо.
Том ще я откара. Ще я чака, ще се притеснява. Том. Защо и помага? Зрънцето на този въпрос изскочи от мислите и като повратна точка към някакъв отговор, като скалния гребен, отвеждащ я далеч от блатото. Само дето нямаше представа накъде я води.
Том и помогна. Защо?
Докато изкачваше стръмния склон, се съсредоточи върху този въпрос. По думите му никога нямало да си прости, ако я пусне сама из полетата Азрит, без храна. Това означавало да я прати на сигурна смърт, а не би допуснал това. Звучеше като правдоподобно обяснение.
Но знаеше, че има и още нещо. Изглеждаше решен да и помогне, сякаш беше длъжен да го стори. Никога не задаваше въпроси защо тя има намерение да направи нещо. Интересуваше го само начинът, след което правеше каквото може, за да и помогне.
Том спомена, че ще се радва тя да каже на Господаря Рал, че и е помогнал, че е добър човек. Тази мисъл не и даваше мира. Макар да бе просто подхвърляне, Том го бе казал сериозно. Какво ли може да означава?
Продължи да се изкачва сред дървета, клони и листа, а споменът за този разговор с Том не излизаше от главата и.
Животни, далечни странни същества, се провикваха през влажния въздух. Други, още по-отдалеч, им отвръщаха със звучни подсвирквания и викове. Блатната смрад я заливаше на горещи вълни.
Дженсън си спомни, че докато търсеше откраднатата си кесия, Том забеляза ножа и. Тя бе отметнала дрехата си и бе видяла, че от кесията и е останал само ремъкът, а парите и ги няма. Тогава той зърна ножа и.
Спря и изправи гръб. Възможно ли е Том да я е взел за някакъв, за някакъв представител или агент на Господаря Рал? Да си е помислил, че е изпратена на важна мисия от Господаря Рал? Че се познава лично с него?
Дали ножът бе причината да я вземе за нещо специално? А може би непоколебимата и категоричност да предприеме това на пръв поглед невъзможно пътешествие. Той със сигурност е разбрал колко е важно то за нея. Може би защото му бе споменала, че е въпрос на живот и смърт.
Дженсън продължи напред, на места трябваше да се привежда ниско под клоните, почти допрели скалистата пътека. Вече от другата страна, се изправи и се огледа — мръкваше бързо. С нови сили се заизкачва по стръмния склон.
Спомни си как Том бе погледнал червената и коса. Мнозина възприемаха този факт като подсказващ дарба. Хората се страхуваха от нея заради косата и. Беше използвала този страх целенасочено, като своя защита. Онази първа нощ със Себастиан тя го бе накарала да помисли, че притежава магическа способност да се защитава, в случай че той се отнесе враждебно с нея. Беше използвала хорския страх и в странноприемницата, за да отблъсне мъжете от себе си.