Продължаваше да се изкачва по склона, съпътствана от тези мисли в главата си, усилието я задъха. Обгръщаше я мрак. Нямаше представа дали ще се справи в такива условия, но знаеше, че трябва да опита. Заради Себастиан — трябва да продължи напред.
В този миг пред лицето и изникна тъмен силует. Дженсън изпищя и залитна от изненада, а нещото премина покрай нея и се отдалечи. Прилепи. Вдигна ръка към полудялото си сърце. То туптеше като крилете на нощните твари, дошли на пиршество сред плъпналия в насекоми район.
Дженсън си даде сметка, че една по-силна уплаха може да завърши с падане от скалата. Стана и страшно като си помисли, че една грешна стъпка в тъмното, едно стресване, разклатен камък, подхлъзване може да я захвърли в бездна, от която няма измъкване. Знаеше, че замръкването в района на блатото може да е фатално.
Изморена от бурния ден и напрежението, продължи внимателно нагоре, като опипваше с крака и ръце пътя си и се стремеше да не се отклонява нито сантиметър от гребена, за да не се изтърколи по стръмния склон. Ужасяваше я мисълта, че тъкмо когато стигне на крачка от поляната, слагаща край на блатото, нещо може да изскочи и да я сграбчи.
Алтея и бе казала, че никой не е успял да прекоси блатото откъм задната страна. Разтревожи я и друго: може би след залез слънце Том ще бъде изложен на опасност. Скрита под плаща на нощта, някоя от незнайните блатни твари може да отиде и да го нападне. Ами ако стигне до поляната и открие Том и конете му разкъсани от чудовищата, сътворени от магията на Алтея? Тогава какво?
Имаше си достатъчно грижи. Каза си, че няма смисъл да си създава нови.
Изведнъж се озова на открито. Видя горящ огън. Ококори очи, за да види по-добре.
— Дженсън! — Том се втурна към нея. Сграбчи я за раменете с огромните си ръце. — Добри духове! Всичко наред ли е?
Тя кимна, твърде изтощена, за да може да каже нещо. Той не видя жеста и в тъмното — вече бягаше към каруцата. Дженсън се отпусна тежко на тревата, за да си поеме дъх, невярваща, че най-сетне е стигнала, неизразимо щастлива, че блатото е зад гърба и.
Том се втурна обратно към нея с одеяло в ръце.
— Цялата си мокра. Какво стана?
— Поплувах малко.
Той избърса лицето и с крайчеца на одеялото и я изгледа навъсено.
— Нямам намерение да ти давам акъл, ама не мисля, че идеята ти беше добра.
— Змията ще се съгласи с теб.
Той пъхна лице под носа й.
— Змия ли? Какво е ставало там? Как така змията щяла да се съгласи с мен?!
Все още задъхана, Дженсън махна с ръка. Толкова я бе страх да не остане в блатото нощем, че през последния час буквално бе спринтирала нагоре по склона. Нямаше и капчица сила.
Страхът протягаше безформените си пръсти към нея. Раменете и започнаха да треперят. Едва тогава установи, че се е вкопчила в ръкава на Том с все сила. Той явно не го забелязваше, или поне не показваше, че му прави впечатление. Дженсън се отдръпна, въпреки че близостта на едрия мъж и вдъхваше увереност, искрената му загриженост стопляше душата и.
Том я загърна по-добре с одеялото.
— Стигна ли до къщата на Алтея?
Тя кимна. Том и подаде меха с вода и тя залочи ненаситно.
— Кълна се, никога не бях чувал някой да е минавал от сам, от тази страна на блатото. Всички отиват до къщата на Алтея оттатък, по главния път. Видя ли някакви чудовища?
— Змия. Беше по-дебела от крака ти. Уви се около мен, та можах да я разгледам доста отблизо. Всъщност по-отблизо, отколкото би ми било приятно.
Том подсвирна.
— Е, а чародейката помогна ли ти? Получи ли онова, кое то искаше от нея? Наред ли е всичко? — Той спря насред изречението, явно разбрал, че е стигнал твърде далеч с любопитството. — Извинявай. Цялата си замръзнала и мокра. Не му е времето да те заливам с въпроси.
— Двете с Алтея си поговорихме доста. Не мога да кажа, че получих всичко, което ми бе нужно, но да научиш истината е по-добре, отколкото да преследваш илюзии.
В очите му блесна тревога. Той намести одеялото, за да е сигурен, че я обгръща отвсякъде.
— Щом не си получила нужната помощ, какво ще правиш?
Дженсън извади ножа си и го пъхна под носа на Том така, че дръжката да се вижда на светлината на огъня. Релефно изписаната буква „Р“ проблесна, изваяна от диаманти. Дженсън я поднесе тържествено напред като скъп талисман, като официално изявление, изписано със сребро, като заръка свише, която не би могла да бъде отхвърлена.