Филип К. Дик
Колонията
Майор Лоуренс Хол се наведе над микроскопа и започна да настройва изображението.
— Колко интересно — измърмори той.
— Наистина ли? На планетата сме вече цели три седмици и все още търсим вредни форми на живот. — Лейтенант Фриндли приседна на края на лабораторната маса, колкото се може по-далеч от чашките с различните култури. — Странно място, нали? Нито болестотворни микроби, нито въшки, нито мухи, нито мишки, нито…
— Нито уиски, нито заведения с червени фенерчета — Хол се размърда. — Биосферата е съвсем чиста.
Хол се изправи, отиде при прозореца на лабораторията и замислено попи с поглед пейзажа навън. Привлекателно зрелище — безкрайни гори и хълмове; зелените склонове се оживяваха от безброй цветя и гъвкави лиани; водопади и висящи мъхове; плодни дръвчета, поляни, езера. Всички усилия откакто кацна разузнавателният звездолет, бяха насочени само да се запази недокосната повърхнината на Синята планета.
— Тихо местенце — въздъхна Хол. — Не мога да се отърва от мисълта, че след време отново ще ми се прииска да се върна тук.
— След Земята тук ми се струва в известна степен доста пустовато — Фриндли извади цигара, но веднага прибра обратно кутията. — Знаеш ли какво чувство имам? Тази планета ми оказва някакво странно въздействие. Не мога повече да пуша. Тук… тук всичко е така чисто. Никъде няма нещо мръсно. Не мога да пуша, не мога да цапам. Не мога да се държа, както по време на излет.
— Излетите скоро ще започнат — отвърна Хол и се върна обратно при микроскопа. — Ще опитам с други култури. Може в тях да открия смъртоносни микроорганизми.
— Е, продължавай да се мъчиш — лейтенантът скочи от масата. — Ще се видим после. В залата за съвещания се открива голяма конференция. Те са почти готови да разрешат заминаването на първата група заселници.
— Туристи ли?!
— Боя се, че е така — изхили се Фриндли.
Вратата се хлопна и Хол остана сам в лабораторията. Постоя известно време замислен, после се наведе напред, свали от микроскопа предметното стъкло, подбра ново и го погледна през светлината, за да преброи разграфяванията. В лабораторията беше тихо и топло. Слънчевата светлина меко нахлуваше през прозореца. Вън дърветата леко се поклащаха от вятъра. Майорът усети, че му се спи.
— Да, туристчета — измърмори той и постави новото предметно стъкло на мястото му. — И всички ще тръгнат по планетата, ще секат дървета, ще късат цветя, ще плюят в езерата, ще тъпчат тревата. И няма никъде заспал студоустойчив вирус, който да…
Той не завърши изречението…
Двата окуляра на микроскопа неочаквано се извиха, хванаха го за гърлото и започнаха да стискат. Хол се опита да ги разтвори, но те безжалостно се бяха впили в гръкляна и стоманените тръбички го захапваха като челюсти на мощен капан. Човекът започна да се задушава.
Хол се изправи на крака и събори микроскопа на пода. Уредът веднага скочи и захвана глезена, но преди да приложи хватка, майорът се освободи с шут на другия крак и извади бластера.
Микроскопът вихрено побягна, като се търкаляше на големите регулировъчни винтове. Хол натисна спусъка и… беглецът се превърна на облак метални прашинки.
— Боже Господи! — той без сили се строполи на стола. — Какво беше това? — и започна да масажира гърлото си. — Истински дявол!
Залата за съвещания беше препълнена. Присъстваха почти всички офицери от отряда. Командор Стела Морисън почука с показалката по голямата контролна карта.
— Този голям равен участък е идеално място за построяването на съвременен град. Наблизо има вода и разнообразни находища на минерали. Заселниците ще могат да си построят собствени предприятия. В съседство се намират най-гъстите гори на планетата. Ако те могат да съобразяват колкото тригодишно дете, ще ги запазят. А решат ли да ги превърнат на вестници, е, тяхна си работа. — Тя погледна мълчащите мъже. — Нека бъдем реалисти. Някои от нас предполагат, че ние не трябва да прехвърляме нещата на Службата за емиграция, а да запазим планетата за себе си и после да се върнем тук. На мен това не ми харесва много, защото ще си спечелим само неприятности. Това не е наша планета. Ние сме тук да извършим определена работа и после да си отидем. А тя е почти завършена. Така че да забравим за това. Остава ни да изпратим сигнал-призив и да започнем да си опаковаме багажа.
— Какво стана с лабораторния отчет относно бактериите? — запита вицекомандорът Ууд.
— Естествено ние отделихме на това особено внимание. Но по последни данни, доколкото чух, нищо не е открито. Мисля, че трябва да направим следващата крачка и да се свържем със СЕ. Нека изпратят кораб да ни вземе и да доставят първата група преселници. Няма никакви причини…