— К’во забеляза? — пита Джордж. — На мен ми прилича на обикновен пясък от плажа.
— И си е точно туй, ама що е залепнал? — отвърна на въпроса с въпрос докторът. — Туй кошче и всички останали са заровени доста над максималната граница на прилива, както знаят и малолетните, а снощи не е валяло. Пясъкът е сух като кокал. Освен туй — виж!
И повдигна лявата ръка на мъртвеца. Всички забелязахме, че носи венчална халка и че нито по пръстите, нито по дланта няма пясък. Докторът пусна лявата му ръка и пак вдигна другата. И лекичко я завъртя, тъй че слънцето да я освети по-добре.
— Ето — вика. — Виждате ли?
— К’во е туй? — питам аз. — Мазнина ли? Мазнина?
Робинсън се усмихна и рече:
— Май че ще спечелиш мечето, Винсънт. А забелязвате ли как е свита ръката?
— Да, все едно е лъскал бастуна — вика Джордж.
И тримата вече бяхме на колене, сякаш онуй кошче беше олтар и се мъчехме да съживим мъртвеца с молитви.
— Не, мисля, че не е лъскал бастуна — отвърна докторът. И тогаз нещо ми направи впечатление, Стефи — беше развълнуван тъй, както се вълнуват хората само когато откриват нещо, дето знаят, че на таквиз като тях при обикновени обстоятелства не им е работа да го откриват. Робинсън се вторачи в лицето на мъртвеца (поне на мене ми се стори, че се е вторачил в лицето му, ама се оказа, че се взира малко по-ниско), после пак в свитата ръка. — Изобщо не смятам тъй. — добави.
— К’во тогаз? — пита Джордж. — Трябва да докладвам за случая на щатската полиция и главна прокуратура, Крис. Ама не искам цяла заран да кисна на колене, докато ти се правиш на Елъри Куин.
— Виждате ли как палецът му почти се допира до показалеца и средния пръст? — пита ни докторът. Ний естествено виждахме. — Ако е умрял докато е гледал през свитата си ръка, палецът му щеше да минава над другите пръсти и да се допира до средния пръст. Опитайте сами, ако не ми вярвате.
Аз опитах и проклет да съм, имаше право.
— Туй не е тръба — каза Робинсън и пак докосва с показалец дясната ръка на трупа. — Туй са щипци . Прибавете го към мазнината и песъчинките по дланта и вътрешната страна на пръстите и к’во се получава?
Аз загрях, ама тъй като Джордж представляваше закона, го оставих той да отговори.
— Ако е ядял нещо, когато е умрял — вика той, — къде е туй нещо, по дяволите?
Докторът посочи гушата на мъртвеца — което беше забелязала даже Нанси Арно и затуй й се беше сторила издута — и каза:
— Предполагам, че повечето е тука вътре и се е задавил с него. Подай ми чантата, Винсънт.
Подадох му я. Той почна да рови в нея и установи, че може да използва само едната си ръка, коленичил тъй, едър мъж си беше, и дума да няма, и трябваше да се подпира поне с едната ръка на пясъка, за да не се прекатури. Та затуй ми подаде чантата и каза:
— Вътре имам два отоскопа, Винсънт — с други думи фенерчета за преглед. Ежедневния и резервен, дето изглежда чисто нов. Ще ни трябват и двата.
— Виж сега, чакай — спря го Джордж. — Нали щяхме да оставим всичко на Каткарт, съдебния лекар. Той е упълномощен от щата да върши таквиз неща.
— Ще поема отговорността — рече доктор Робинсън. — Човек може да си умре от любопитство, ама пък удовлетворението ще го направи щастлив. Домъкна ме тука на студа и влагата даже без да си изпия сутрешния чай и да сложа парче хляб в уста, затуй възнамерявам да получа известно удовлетворение, ако мога. Може и да не успея. Обаче имам предчувствието, че… Винсънт, ти вземи тоз отоскоп. Джордж, за тебе е новият, глей да не го изпуснеш на пясъка, много благодаря, че струва двеста долара. Я сега, май че от седемгодишен не съм стоял на четири крака, и ако се наложи дълго да остана в таз поза, ще взема да се стоваря отгоре му, затуй действайте бързо и правете точно к’вото ви казвам. Виждали ли сте как в художествените галерии осветяват малка картина с няколко прожектора, за да изглежда светла и красива?
Джордж не беше, затуй Робинсън трябваше да му обясни. Когато свърши — и се увери, че Джордж Уорно е загрял — редакторът на островния вестник коленичи от едната страна на седящия труп, а полицейският наместник на острова коленичи от другата, всеки с по едно от фенерчетата на доктора в ръка. Само че вместо да осветяваме произведение на изкуството, щяхме да осветим гърлото на мъртвеца, та докторът да надникне вътре.
Робинсън зае позиция с много сумтене и пухтене — щеше да е смешно, ако обстоятелствата не бяха толкоз странни и ако мене не ме беше страх, че човекът ще получи инфаркт — протегна ръка, завря я в устата на трупа и му откачи ченето, като че беше на панти. Което естествено, ако се замислиш, си е точно тъй.