— Ха сега се приближете, момчета — каза. — Съмнявам се, че ще вземе да ни ухапе, ама ако бъркам, аз ще платя за грешката.
И ний насочихме лъчите на фенерчетата в гърлото на мъртвеца. Отвътре беше червено и черно, освен езика му, който беше розов. Чувах доктора да сумти и пухти и после вика, ама не на нас, а на себе си: „Още мъничко“, и още повече натисна долната челюст на мъртвия. След това, вече на нас: „Повдигнете ги, насочете ги право в гърлото му“, и ний се постарахме. Посоката на лъчите се промени, колкото да премахне розовината на езика и да изпъкне онуй висящо нещо в края на устната кухина, как му викаха…
— Мъжец — едновременно отговориха Стефани и Дейв.
И точно зад мъжеца значи видях нещо или върха на нещо, което беше тъмносиво. Туй продължи само две-три секунди, ама стигаше, за да задоволи доктора. Той измъкна пръстите от устата на мъртвеца — долната устна изпльока, като се лепна за венеца, но ченето му си остана както си беше — и Робинсън се надигна, пухтеше като локомотив.
— Ще трябва да ми помогнете да се изправя, момчета — каза, когато си пое дъх и вече можеше да говори. — И двата ми крака изтръпнаха от коленете надолу. По дяволите, ама съм голям глупак да затлъстея толкоз.
— Ще ти помогна, когато ми обясниш — отвърна Джордж. — Видя ли нещо? Щото аз нищичко не видях. Ами ти, Винсънт?
— Стори ми се, че виждам нещо — викам му. Всъщност много добре знаех, че съм видял, да го еба — прощавай, Стефи — ама не исках да го призная.
— Амчи, да, там вътре си е — казва му докторът. Все още се задъхваше, но изглеждаше доволен, като човек, който е почесал досадно сърбящото го място. — Каткарт ще го измъкне и тогаз ще узнаем дали е парче пържола, свинско или нещо друго, ама предполагам, че няма значение. Най-важното ни е известно — дошъл е тука с парче месо в ръката и е седнал да го изяде и да позяпа лунното отражение в пролива. Облегнат на кошчето. И се е задавил, точно както негърчето в оназ детска песничка. С последната хапка ли? Възможно е, но не е непременно.
— А след като е умрял, може да се е спуснала чайка и да е отмъкнала месото от ръката му — прибавя Джордж. — И е останала само мазнината.
— Точно тъй — съгласява се докторът. — А сега ми помогнете да се изправя, иначе трябва да долазя на четири крака до колата на Джордж и да се изтегля за дръжката на вратата.
8.
— Е, как мислиш, Стефи? — попита Винс, след като отпи глътка кола. — Мистерията е разгадана? Случаят — приключен?
— Ни най-малко, и дума да няма! — възкликна тя и почти не чу одобрителния смях. Очите й блестяха. — Причината за смъртта може би да, но… какво се оказа, между другото? В гърлото му? Или прекалено избързвам?
— Миличка, няма как да избързваш в история, която просто не съществува — отвърна Винс, неговите очи също блестяха. — Питай за к’вото щеш — от края, началото или средата. На всичко ще ти отговоря. Също и Дейв, предполагам.
Сякаш за да потвърди, че наистина е така, главният редактор на „Уикли Айлендър“ рече:
— Оказа се телешко, пържола сигур, при туй от най-хубавите парчета, филе. Средно изпечена. „Задушаване поради задавяне“, тъй пишеше в смъртния акт, въпреки че човекът, дето винаги сме го наричали Колорадеца, бил получил и тежка мозъчна емболия или, с други думи, удар. Каткарт реши, че задавянето е довело до удара, ама кой знай, може да е било обратното. Сама виждаш, даже причината за смъртта става несигурна, когато я разгледаш внимателно.
— Тук обаче има поне една история, мъничка де, и сега ще ти я разкажа — съобщи Винс. — Историята за човек в известен смисъл като тебе, Стефани, макар да ми се ще да си мисля, че си попаднала в по-добри ръце, що се отнася до последното лустросване на образованието ти, пък и по-състрадателни. Тоз човек бил млад, на двайсет и три, струва ми се, и също като тебе бил отдалече (само че от Юга, не от Средния запад) и също бил стажант, но в областта на криминалистиката.
— Значи е стажувал при тоя доктор Каткарт и е открил нещо.
Винс се ухили.
— Съвсем логично предположение, миличка, ама грешиш за туй при кого е стажувал. Казваше се… а бе, как се казваше, Дейв?
Дейв Боуи, чиято памет за имена беше смъртоносна като мерника на Ани Оукли5, не се поколеба.
— Дивейн. Пол Дивейн.
— Точно тъй, веднага си спомних, щом ме подсети. Та тоз младеж, Дивейн, бил пратен на тримесечен стаж в главна прокуратура заедно с двама детективи от щатската полиция. Само че в неговия случай май е по-точно да се каже, че бил „осъден“. Отнасяли се с него много зле. — Погледът на Винс помръкна. — По-възрастни хора, дето само използват по-младите, докато младите само искат да се учат… по мое мнение таквиз хора трябва да бъдат изритвани от работа. Ала те често получават повишения вместо заповед за уволнение. Никога не съм се чудил, че Господ малко е килнал света, освен дето го е пуснал да се върти — тука много неща подражават на туй килване… Та тоз момък, Дивейн, цели четири години следвал някъде, май в Джорджтаунския университет, мечтаел да изучи науката за залавяне на престъпници, и тъкмо когато вече щял да напъпи, сляпата съдба го пратила да работи с двама затлъстели детективи, дето го превърнали в момче за всичко, пращали го да разнася дела от Огъста до Уотървил и да разгонва зяпачи от автомобилни катастрофи. Ааа, от време на време може за награда да са му давали да измери някоя стъпка или да снима отпечатък от автомобилна гума. Ама рядко, и дума да няма. Рядко.