— Във всеки случай, Стефи — продължи той, — тез двамата блестящи представители на детективството — и се моля на Господ отдавна да са ги натирили в пенсия — се случиха в Тинък Вилидж по същото време, по което на Хамък Бийч се откри трупът на Колорадеца. Разследваха пожар „с подозрителен произход“ в жилищен блок — тъй се изразяваме, когато пишем репортажи за таквиз неща във вестника — и водеха със себе си своя храненик, който в тяхната компания вече почваше да губи идеализма си. Ако му се бяха паднали добри детективи от прокуратурата — а аз съм срещал достатъчно таквиз, въпреки проклетата бюрокрация, дето причинява адски много главоболия в законоопазващата система на тоз щат — или ако неговият Факултет по криминалистика го беше пратил в друг щат, в който приемат студенти, накрая той можеше да попадне сред онез хора, дето ги гледаш по „Разследване на местопрестъплението“…
— Харесвам този сериал — прекъсна го Дейв. — Много по-реалистичен е от „Убийство по сценарий“. На кой му се хапва кифличка? Има няколко в килера.
Оказа се, че на всички им се хапва, и разказът беше преустановен, докато Дейв не се върна с кифличките и ролка книжни кърпи. Когато и тримата получиха по кифличка с мармалад и кърпа, за да събират трохите, Винс каза на Дейв да продължи историята.
— Щото — поясни той — почвам да морализаторствам и ще трябва да висим тука до след мръкнало.
— Според мене се справяш добре — похвали го Дейв.
Винс се плесна с костелива ръка по още по-костеливите гърди.
— Викай линейка, Стефи, че сърцето ми спря.
— Туй няма да е много смешно, когато се случи наистина, дъртако — рече Дейв.
— Глей го само как пръска тез трохи — ухили се Винс. — Човек се лигави в началото на живота си и пръска слюнки в края му, тъй викаше майка ми. Давай, Дейв, разправяй нататък, ама направи на всички ни услуга и първо преглътни.
Дейв го послуша и последва преглътването с голяма глътка кола. Стефани се надяваше, че собствената й храносмилателна система ще е способна на такива предизвикателства, когато стигне възрастта на Дейв Боуи.
— Та тъй — започна старецът, — Джордж не си даде зор да опаше плажа с кордон, щото тъй народът само щеше да се струпа като мухи на мед, нали разбираш, ама туй не попречи на онез двама кретени от прокуратурата да го направят. Попитах единия що си правят труда и той ме погледна като да бях чиста проба малоумен. „Туй си е местопрестъпление, нали?“ — вика ми ченгето. „Може и да е, а може и да не е — отвръщам му аз, — ама след като вдигнат трупа, к’ви улики си мислиш, че ще откриеш, дето не ги е отвял вятърът?“ Щото от изток вече адски духаше. Те обаче настояха и признавам, получи се чудна снимка за първа страница на вестника, нали Винс?
— Амчи да, снимка на лента, на която пишеше „местопрестъпление“, винаги продава тиража — съгласи се другият старец. Половината му кифличка вече беше изчезнала и поне Стефани не забелязваше нито троха върху хартиената му кърпа.
Дейв продължи:
— Дивейн присъстваше, докато съдебният лекар Каткарт правеше оглед на трупа: ръката с песъчинките, чистата ръка, и после в устата, ама точно когато се появи катафалката от тинъкския Дом на покойника, дето беше дошла с ферибота в девет часа, онез двама детективи забелязаха, че момчето още е там и може да получи нещо опасно близо до школовка. И понеже не можеха да го допуснат, го пратиха да донесе кафе, донъти и бисквити за тях, Каткарт, помощника на доктора и двамата от Дома на покойника, които току-що бяха пристигнали. Та Дивейн значи нямаше и представа къде да отиде, а по туй време аз вече бях от другата страна на лентата, дето я бяха опънали, така че го закарах във фурната на Джени. Отне половин час, може и малко повечко, почти изцяло прекаран в път, и напълно ми се изясни как се отнася страната с тоз момък, макар че трябва да му отдам дължимото за дискретността — не каза ни думичка против тях, само рече, че не учел толкоз, колкото се бил надявал, и като гледах с к’во поръчение го пращат, докато Каткарт прави оглед на място, просто събрах две и две.