— А когато се върнахме, огледът беше приключил. Вече бяха запечатали трупа в найлонов чувал. Туй не попречи на единия детектив, здравеняк беше, О’Шани се казваше, да нагруби Дивейн. „Що се бавиш толкоз, измръзнаха ни задниците тука“ и тъй нататък, дрън-дрън-дрън. Дивейн го понасяше мъжки, не мърмореше, не се обясняваше, някой сигур го беше възпитал добре, трябва да отбележа, затуй се намесих и казах, че сме отишли и сме се върнали колкото се може по-бързо. „Не бихте искали да превишим скоростта, нали, детективи?“ — попитах ги с надеждата да ги разсмея и да поразведря атмосферата, нали разбираш. Ама не се получи. Другият детектив, казваше се Морисън, рече: „Тебе пък кой те пита, драскачо? Нямаш ли да отразяваш гаражна разпродажба или нещо от този род?“ Поне сега партньорът му се разхили, но момъкът, дето би трябвало да се учи на криминалистика, а вместо туй се учеше, че О’Шани обича кафе с мляко, а Морисън го пие чисто, се изчерви чак до якичката. — Старецът я погледна. — Виж, Стефи, човек не става на възрастта, на която бях още тогаз, без да са го ритали по задника разни глупаци с малко власт, ама се чувствах ужасно заради Дивейн, който се срамуваше за себе си, но и заради мен. Виждах, че търси някакъв начин да ми се извини, ала преди да успее (или преди да му кажа, че е излишно, тъй като не е направил нищо нередно), О’Шани грабна подноса с кафетата и го връчи на Морисън, после ми дръпна двете торбички със сладки от ръцете. След туй нареди на Дивейн да се пъхне под лентата и да вземе плика с личните вещи на мъртвеца. „Разбра ли всичко?“ „Тъй вярно“ — отвръща Дивейн и крадешком ми се усмихва. Видях го как взима плика с веществените доказателства, който всъщност приличаше на папка с джобове, к’вито има в някои офиси, от помощника на доктор Каткарт. Видях го да измъква приемателния формуляр от прозрачния джоб най-отпред и… сещаш ли се за к’во е тоз формуляр, Стефи?
— Да, струва ми се — отговори момичето. — Не служи ли за това, ако бъде образувано съдебно дело и обвинението използва като веществено доказателство нещо, открито на местопрестъплението, прокуратурата може да докаже, че от мястото, където е било намерено, до последната му спирка в съда, това нещо е било третирано според закона?
— Чудесно казано — похвали я Винс. — Трябва да станеш писателка.
— Много смешно — сопна се Стефани.
— Да, малката, такъв си е нашият Винсънт, истински Оскар Уайлд — рече Дейв. — Поне когато не е Оскар Мърморкото от „Улица Сезам“. Та тъй, видях младия господин Дивейн да се подписва в приемателния формуляр и да го пъха обратно в джоба най-отпред в плика с веществени доказателства. После го видях да се връща, за да наблюдава как онез здравеняци товарят трупа в катафалката. Винс вече беше дошъл в редакцията да се заеме с репортажа и аз също си тръгнах, казах на хората, които ме разпитваха — дотогаз вече се бяха струпали бая хора, привлечени от оназ глупава жълта лента като мравки от разсипана захар — че ще могат да прочетат всичко само за четвърт долар, колкото вървеше по онуй време „Айлендър“.
— Та тъй — приключи Дейв, — тогаз за последен път видях Пол Дивейн, вторачен в онез двамата широкоплещести мъжаги, дето товареха трупа в катафалката. Ама случайно знам, че момъкът е нарушил заповедта на О’Шани да не поглежда в плика с веществени доказателства, щото след по-малко от година и половина ми се обади в редакцията. Дотогаз вече се беше отказал от мечтата си да се занимава с криминалистика и се беше върнал в университета да учи за адвокат. За добро или зло, туй се дължеше на двамата детективи от прокуратурата О’Шани и Морисън, ама тъкмо Пол Дивейн превърна непознатия от Хамък Бийч в Колорадеца и накрая позволи на полицията да го разпознае.
— А ний получихме изключителните права да го отразим — съобщи Винс. — До голяма степен, щото Дейв Боуи почерпил оня момък с донът и му дал нещо, което не можеш да купиш с пари — разбиране и мъничко съчувствие.
— А, туй е доста силно казано. — Дейв се поразшава на стола си. — Аз бях с него не повече от половин час. Или три четвърти час, ако прибавиш и времето, докато висяхме на опашката във фурната.