Той замълча за миг, усмихна й се и сви рамене.
— Странно как понякога стават нещата — човек чак се пита кога не стават тъй. Ако цигарите били обърнати на другата страна, а не с дъното, непознатият от Хамък Бийч можеше да си остане непознат, вместо първо да се превърне в Колорадеца, а после и в господин Джеймс Когън от Нидърланд, градче на запад от Боулдър. Само че към него било обърнато дъното на пакета и той видял щемпела. Бил си обикновен печат, също като пощенските, и тъй се сетил за цигарите от плика с веществени доказателства… Виждаш ли, Стефи, единият от „наставниците“ на Пол Дивейн, не помня О’Шани ли беше, или Морисън, бил пушач и освен другите си задължения Пол трябвало да му купува цигари, „Кемъл“. И въпреки че и те имали щемпел, сторило му се, че не е същият като оня върху пакета на мъртвеца. Щемпелът върху цигарите от щата Мейн като че ли бил мастилен, като онез, дето понякога ти ги отпечатват на ръката по селските дансинги или… не знам…
— На Ежегодното есенно возене в кола със сено и пикник в Гърнърд Фармс ли? — усмихнато попита тя.
— Позна! — Дейв насочи месестия си показалец към нея като пистолет. — Та туй, туй не било от нещата, за които подскачаш и викаш: „Еврика, открих!“, ама през уикенда мислите му все се връщали в таз посока, щото споменът за онез цигари в плика с веществени доказателства не преставал да го гложди. Например струвало му се, че цигарите на мъртвеца непременно би трябвало да са с акцизен щемпел от Мейн, отдето и да е дошъл.
— Защо?
— Щото липсвала само една. Кой тютюнджия изпафква само по една цигара за шест часа?
— Може да не е бил страстен пушач.
— Човек, който има пълен пакет и за шест часа изпафква само една цигара, просто е непушач — меко каза Винс. — Освен туй Дивейн бил видял езика на мъртвеца. И аз го видях — стоях на колене пред него и светех с отоскопа на доктор Робинсън в устата му. Беше розов като бонбон. Хич не приличаше на език на пушач.
— Ааа, и кибритът — замислено рече Стефани. — Само едно драсване, нали?
Винс Тийг й се усмихваше. Усмихваше се и кимаше.
— Едно драсване — потвърди.
— И не е имал запалка, така ли?
— Не е имал запалка — едновременно отвърнаха двамата старци и се засмяха.
11.
— Дивейн изчакал до понеделник — поде разказа Дейв — и понеже таз работа с цигарите не преставала да го тормози, въпреки че от случая беше изтекла близо година и половина, ми се обади по телефона и ми изложи хрумването си: че евентуално, само евентуално, цигарите, дето ги носел непознатият от Хамък Бийч, не са купени в щата Мейн. Ако се окажел прав, щемпелът на дъното щял да покаже откъде всъщност идват. Момъкът изрази съмнението си, че непознатият изобщо е бил пушач, но каза, че даже да не е бил, акцизният щемпел можел да се окаже важна улика. Съгласих се с него, ала бях любопитен що звъни тъкмо на мен. Той отговори, че не се сещал за друг, дето още можело да се интересува след толкоз време. Имаше право, аз наистина още се интересувах, пък и Винс, а момчето се оказа право за щемпела… Виж сега, самият аз не съм пушач и никога не съм бил, което сигур е една от причините да достигна достолепната възраст шейсет и пет в такваз хубава форма…
Винс изсумтя и му махна с ръка. Дейв невъзмутимо продължи:
— … затуй предприех кратка разходка до „Бейсайд Нюз“ и помолих да разгледам пакет цигари. Молбата ми беше изпълнена и забелязах, че на дъното наистина има мастилен щемпел, а не обикновен печат като пощенските. После се обадих в главна прокуратура и разговарях с някой си Мъри от отдел „Съхранение и картотекиране на веществени доказателства“. Бях колкото може по-дипломатичен, Стефани, щото по онуй време онез двама дембели още трябваше да са на работа…
— А те са пропуснали потенциално важна улика, нали? — попита момичето. — Която е можела да стесни възможностите за разпознаване на мъртвеца от Хамък Бийч до един-единствен щат. И тая улика им е била буквално пред очите.
— Да — потвърди Винс, — а и не можеха да прехвърлят вината върху стажанта си, щото изрично му бяха казали да не си вре носа в плика с веществени доказателства. Освен туй, когато стана ясно, че не е изпълнил заповедта им…