— … той вече не им е бил подчинен — довърши Стеф.
— Абсолютно — съгласи се Дейв. — Ама бездруго нямаше да им трият много сол на главите. Не забравяй, че те разследваха истинско убийство в Тинък с двама души, изгорели в пожар, пък непознатият от Хамък Бийч беше само случайна жертва на задавяне.
— И все пак… — Тя продължаваше да се съмнява.
— И все пак е тъпо, и няма нужда да си толкоз предпазлива, тука си сред приятели — ухили й се Дейв. — Само че „Айлендър“ нямаше интерес да създава проблеми на онез двама детективи. Ясно дадох на Мъри да го разбере и освен туй подчертах, че не става дума за криминален случай — просто полагах всички усилия да узная кой е оня клетник, щото някъде най-вероятно имаше хора, дето страдат за него и искат да разберат к’во го е сполетяло. Мъри отговори, че ще се наложи да ми се обади по-късно, както общо взето и очаквах, ама все пак се ядосвах цял следобед и се чудех дали не е трябвало да си изиграя картите малко по-инак. Можех, нали разбираш, можех да помоля доктор Робинсън да се обади в Огъста или даже да уговоря Каткарт да го направи, само че мисълта да използвам някой от тях като своя маша някак си ми беше неприятна. Предполагам, че е банално, ама наистина вярвам, че в девет от всеки десет случая честността си е най-добрата политика. Просто се боях тоз случай да не се окаже десетият. Накрая обаче опасенията ми не се оправдаха. Мъри ми се обади точно когато реших, че няма да ме потърси, и понечих да си облека сакото и да си тръгна за вкъщи — таквиз неща обикновено стават тъй, нали?
— Когато чакаш, времето сякаш спира — отбеляза Винс.
— Божичко, туй е цяла поезия, дайте ми молив и хартия да си го запиша — ухили се Дейв по-широко от всякога. Усмивката му не само изтри годините от лицето му — направо ги прати в паническо бягство и Стефани видя момчето, което е бил някога. После отново стана сериозен и момчето пак изчезна.
— В големите градове постоянно се губят улики, установих аз, ама предполагам, че Огъста още не е била чак толкоз голяма, ако и да е столица на щата. Сержант Мъри хич не се затруднил да открие плика с веществени доказателства и подписания от Пол Дивейн приемателен формуляр — каза, че го намерил десет минути след нашия разговор. Останалото време отишло в опити да получи от съответния началник разрешение да ми съобщи какво има вътре… което накрая и стори. Цигарите бяха „Уинстън“, а щемпелът на дъното се оказа точно какъвто го помнеше Пол Дивейн: обикновен малък стикер с миниатюрни тъмни букви, образуващи думата „Колорадо“. Мъри каза, че щял да предаде сведението на прокуратурата и че искали „предварително да бъдат информирани за евентуална публикация“, ако постигнем какъвто е да е успех в разпознаването на Колорадеца. Тъй го нарече, затуй предполагам, може да се каже, че тъкмо сержант Мъри от отдел „Съхранение и картотекиране на веществени доказателства“ в Главна прокуратура е автор на този прякор. Освен туй се надявал, каза той, че ако наистина извадим късмет и го разпознаем, ще подчертаем в репортажа си помощта на прокуратурата. Знаеш ли, туй ми се стори някак мило.
Стефани се наведе напред с блеснали очи, напълно погълната от разказа.
— И какво направихте? Как продължихте?
Дейв отвори уста да отговори, но Винс постави длан върху широкото рамо на главния редактор, за да го спре, преди да е казал нещо.
— Ти как мислиш, че сме продължили, миличка?
— С учебна цел ли? — попита момичето.
— Точно тъй.
И защото видя по очите и извивката на устата му (повече по последното), че говори абсолютно сериозно, тя внимателно обмисли отговора си.
— Направили сте… копия на „спящата снимка“…
— Амчи да, направихме.
— И после… ммм… пратили сте ги с изрезки от репортажите в… в колко колорадски вестника?
Той й се усмихна, кимна и вирна палци.
— В седемдесет и осем, госпожице Маккан, и не знам за Дейв, ама аз направо се смаях колко евтино беше станало да пратиш толкоз голям брой копия през хиляда деветстотин осемдесет и първа. Нямаше и сто долара, даже плюс пощенските разходи.
— И естествено, писахме ги служебни разноски — отбеляза Дейв, който изпълняваше и ролята на счетоводител на „Айлендър“. — До последния цент. Имахме всички основания.
— В колко вестника я публикуваха?
— Във всичките, по дяволите! — възкликна Винс и ожесточено се плесна по мършавото бедро. — Амчи да! Даже в денвърския „Поуст“ и „Роки Маунтин Нюз“! Щото в случая вече имаше само една особеност и възхитителна свързваща линия, не разбираш ли?
Стефани кимна. Просто и красиво. Наистина разбираше.
Целият сияещ, Винс отговори на кимването й.