Момичето отново се обърна към Винс.
— Със сигурност не се е регистрирал в мотел вечерта преди да го намерят, иначе нямаше толкова дълго да го смятате за неидентифициран. Може би щяхте да го познавате под някакъв друг псевдоним.
Той кимаше още преди Стефани да довърши.
— Три-четири седмици след откриването на Колорадеца, през свободното си време естествено, с Дейв обиколихме мотелите в „развъртаща се спирала“, както би се изразил господин Йейтс7, с остров Муус-Лук в центъра. През летния сезон туй щеше да е почти невъзможно, по дяволите, тъй като има четиристотин мотели, младежки спални, хижи, пансиони и стаи в частни къщи, които се конкурират помежду си и са максимум на половин ден път с кола от тинъкския ферибот, ама през април не е чак толкоз мъчно, щото седемдесет процента от тях са затворени от Деня на благодарността8 до Незнайния войн. Навсякъде разнасяхме оназ снимка, Стефи.
— И никакъв късмет, а?
— Абсолютно — потвърди Дейв.
Тя се обърна към Винс.
— Какво каза жената, когато й го съобщи?
— Нищо. Беше смутена. — Старецът замълча за миг. — Поплака си.
— Естествено, че ще си поплаче, клетата — обади се Дейв.
— А ти какво направи? — Стефани отново насочи цялото си внимание към Винс.
— Свърших си работата — без колебание отвърна той.
— Защото винаги трябва всичко да знаеш.
Рунтавите му вежди се стрелнаха нагоре.
— Тъй ли смяташ?
— Да — заяви момичето. — Смятам. — И погледна Дейв за потвърждение.
— Струва ми се, че тука те гепи, авер — каза главният редактор.
— Въпросът е дали таз работа е и твоя, Стефи? — с крива усмивка попита Винс. — И струва ми се, че е.
— Естествено — почти нехайно отвърна тя. Знаеше го вече от седмици, въпреки че ако някой я беше попитал, преди да постъпи в „Айлендър“, щеше да се изсмее при мисълта, че може категорично да определи бъдещата си професия въз основа на стаж в толкова затънтено място. Онази Стефани Маккан, която почти беше решила да замине за Ню Джързи вместо на остров Муус-Лук край брега на Мейн, сега й се струваше съвсем друга личност. — И тя какво ти каза? Какво знаеше?
— Само толкоз, колкото да направи странната история още по-странна — рече Винс.
— Разкажи ми.
— Добре, но те предупреждавам — тук свързващата линия прекъсва.
Стефани не се поколеба.
— Въпреки това.
15.
— Джим Когън тръгнал за работа в денвърската „Маунтън Аутлук Адвъртайзинг“ в сряда, двадесет и трети април хиляда деветстотин и осемдесета, като всяка друга сряда — поде Винс. — Тъй ми каза тя. Носел серия рисунки, върху които работел за „Сънсет Шевролет“, една от големите местни автомобилни компании, дето поръчвала купища печатни реклами в „Маунтън Аутлук“, извънредно ценни клиенти. През последните три години Когън бил един от четиримата художници, които рисували за „Сънсет Шевролет“, рече жената, и беше сигурна, че във фирмата били доволни от Джим и чувствата били взаимни — Джим обичал да работи за тях. Неговата специалност били „шашнатите жени“, тъй им викал. Попитах я к’во значи туй. Тя се усмихна и рече, че туй били красиви дами с ококорени очи и зяпнала уста, обикновено пляскащи се с ръце по бузите от удивление. Рисунките трябвало да казват: „Леле-мале, к’ва оферта само имам в «Сънсет Шевролет»!“
Стефани се засмя. Беше виждала такива рисунки, обикновено в безплатните проспекти, които раздаваха в „Шоп & Сейв“ оттатък пролива, в Тинък.
Винс кимаше.
— Самата Арла имаше творческа дарба, само че с думи. Описа ми един много почтен мъж, който обича жена си, бебето си и работата си.
— Понякога влюбените очи не виждат това, което не искат да видят — отбеляза момичето.
— Млада, ама цинична! — не без удоволствие възкликна Дейв.
— Амчи да. Но е права — отвърна Винс. — Обаче година и кусур е достатъчно време, за да ти паднат розовите очила. Ако е имало нещо, неудовлетворение от работата или по-вероятно някоя тайна любовчица, струва ми се, че тя щеше да забележи няк’ви следи или поне да надуши за к’во става въпрос, освен ако мъж й не е бил страшно, ама страшно предпазлив, щото през тез шестнайсет месеца разговаряла с всичките му познати, с повечето по два пъти, и те до един й повтаряли същото: той си обичал работата, обичал жена си и направо боготворял сина си. Арла все се връщала към туй: „Той за нищо на света не би изоставил Майкъл — викаше. — Убедена съм, господин Тийг. От дън душа.“ — Винс сви рамене, сякаш искаше да каже: „Обвинявай ме, ако щеше“. — И аз й повярвах.
— И работата му не му е била омръзнала, така ли? — попита Стефани. — Нямал ли желание да се развива?