— Секс — вдигна левия си показалец Стефани, пръста на Колорадеца. — Тоест друга жена. — Вдигна средния пръст. — Парични проблеми, имам предвид дълг или кражба.
— Не забравяй данъчните — напомни й Дейв. — Хората понякога бягат, когато загреят, че са заборчлели на Чичо Сам.
— Тя си няма представа колко кофти могат да са данъчните — отбеляза Винс. — Не я вини. Пък и според жена му Когън нямал проблеми с данъчната служба. Давай, Стефи, добре се справяш.
Стажантката все още не беше вдигнала във въздуха достатъчно пръсти, за да го задоволи, ала се сещаше само за още едно нещо.
— Желание да започне живота си на чисто? — колебливо попита тя, като че ли говореше по-скоро на себе си, отколкото на тях. — Просто да… не знам… да скъса всички връзки и да започне отначало като друг човек на друго място? — И тогава, не щеш ли, я осени още нещо. — Лудост? — Вече беше вдигнала четири пръста — един за секс, втори за пари, трети за промяна и четвърти за лудост. Погледна последните два със съмнение. — Може би промяна и лудост са едно и също?
— Може и да са — отвърна Винс. — А може и да се твърди, че лудостта обхваща всички пристрастявания, от които хората се мъчат да избягат. Таквиз бягства понякога са известни като „географско лекарство“. Имам предвид конкретно наркотиците и алкохола. Хазартът е друга страст, която хората се опитват да излекуват географски, ама предполагам, че тоз проблем може да мине към парите.
— Имал ли е проблеми с наркотици или алкохол?
— Арла Когън отрече и смятам, че инак е щяла да знае. И след шестнайсет месеца размишления, след които се беше уверила в смъртта му, струва ми се, щеше да ми каже.
— Но, Стефи — каза Дейв (и то доста меко), — като се замисли човек, някъде тук почти задължително трябва да има лудост, нали?
Тя се замисли за Джеймс Когън, Колорадеца, седящ мъртъв на Хамък Бийч, подпрян на кошче за смет, с къс заседнал в гърлото месо, отправил затворените си очи към Тинък и пролива оттатък. Помисли си, че едната му длан все още е била свита, сякаш държи остатъка от среднощната си закуска, пържолата, която някоя гладна чайка несъмнено е откраднала и е оставила само лепкав пясък върху мазнината по дланта му.
— Да — съгласи се момичето. — Тук някъде има лудост. А тя знаела ли го е? Жена му?
Двамата старци се спогледаха. Винс въздъхна и потърка отстрани тънкия си като нож нос.
— Възможно е, но дотогаз вече е имала да мисли за собствения си живот, Стефи. И за сина си. Когато мъжът взима и изчезва тъй, изоставената жена обикновено я очакват големи мъчнотии. Тя се е върнала на старата си работа в една от боулдърските банки, но нямало как да задържи къщата в Нидърланд…
— Скривалището на Ернандо — обзета от съчувствие, прошепна Стефани.
— Амчи, да. Оправила се, без да се наложи да взима прекалено големи заеми от роднините си и хич нищо от неговите, ама изхарчила повечето пари, дето ги били скътали за колежа на малкия Майк. Когато се срещнахме, струва ми се, че искаше две неща, едното практично, а другото… как би го нарекъл, духовно ли? — И доста колебливо погледна Дейв, който сви рамене и кимна, сякаш за да потвърди, че тази дума ще свърши работа.
Винс също кимна и продължи:
— Искаше да се избави от неведението. Жив ли е, или мъртъв? Омъжена ли е, или вдовица? Можеше ли да се надява на отдих, или се налага още дълго да бъхти? Туй последното сигур звучи мъничко коравосърдечно и навярно си е таквоз, ала мисля, че след шестнайсет месеца надеждата трябва адски да ти тегне на гърба — прекалено много, за да я влачиш още. Що се отнася до практичната част, туй беше съвсем елементарно. Тя просто искаше застрахователната компания да й изплати дължимото. Знам, че Арла Когън не е единствената в световната история, която мрази застрахователна компания, ама трябва да я поставя някъде начело в списъка зарад силата на омразата й. Беше се трепала ли трепала, нали разбираш, двамата с Майкъл живеели в тристаен или четиристаен апартамент в Боулдър, само к’ва промяна след хубавата къща в Нидърланд, и тя трябвало да го оставя на ясла и на детегледачки, на които не винаги била сигурна, че може да има доверие, работела нещо, дето всъщност не й харесвало, лягала си сама, след като години наред имало до кой да се сгуши, притеснявала се за сметките, все следяла стрелката на бензина, щото цената на горивата скачаше още тогаз… и през цялото туй време била убедена в сърцето си, че мъж й е мъртъв, ама застрахователната компания не щяла да й плати за туй, дето знаело сърцето й, понеже нямало тяло, камо ли причина за смъртта.