Дейв Боуи кимна.
— Ама никой не помнеше да го е виждал — продължи другият старец. — Естествено дотогаз вече е било съвсем тъмно, тъй че всъщност си е съвсем логично никой да не го е забелязал. Що се отнася до малцината други пътници, а по онуй време на годината няма много пътници, особено на последния ферибот за деня, те трябва направо да са се запътили към колите си на паркинга на Пристанищната улица, навели глави и с вдигнати яки зарад вятъра откъм пролива.
— Попита и за портфейла му — прибави Дейв. — Можахме да й кажем само, че тъй и не се намери… поне никой не беше го предал в полицията. Възможно е някой да го е измъкнал от джоба му на ферибота и след като е взел парите, да го е хвърлил в морето.
— Възможно е и раят да е родео11, ама е малко вероятно — иронично рече Винс. — Ако е имал пари в портфейла си, що е носел седемнайсет долара в джоба на панталона си?
— За всеки случай — допусна Стефани.
— Може, ама едва ли. Пък и честно да ти кажа, идеята на ферибота от Тинък за Мууси в шест часа да е имало джебчия ми се струва мъничко по-невероятна от туй художник от денвърска рекламна агенция да е взел чартър за Нова Англия.
— Във всеки случай не можахме да й отговорим къде е портфейлът му — продължи Дейв, — нито къде са отишли палтото и сакото му и що са го открили на плажа само по панталони и риза.
— А цигарите? — попита стажантката. — Басирам се, че е била любопитна за тях.
Винс избухна в смях.
— Любопитна не е точната дума. Оня пакет почти я докара до лудост. Не можеше да проумее що е носел цигари. И нямаше нужда да ни казва, че мъж й не е бил от онез, дето ще се откажат за известно време и после ще вземат пак да пропушат. Каткарт подробно проучи дробовете му по време на аутопсията, по причини, които, сигурен съм, разбираш…
— Искал е да се увери, че в края на краищата не се е удавил, така ли? — предположи Стефани.
— Точно тъй — потвърди Винс. — Ако доктор Каткарт беше открил вода в белия му дроб под парчето месо, туй щеше да означава, че някой се е опитвал да скрие истинската причина за смъртта на господин Когън. И въпреки че нямаше доказателство за убийство, щеше да остане съмнение. Само че Каткарт не намери вода в белия дроб на Когън, нито пък следи, че е пушил. Там вътре било чисто и розово, тъй рече. И все пак някъде по пътя от агенцията до стейпълтенското летище, въпреки че трябва адски да е бързал, той е накарал шофьора да спре, за да се купи цигари. Или пък вече са били в него, както съм склонен да смятам. Може би заедно с руската монета.
— Ти обясни ли й тези неща? — попита момичето.
— Не — отвърна Винс и точно в този момент иззвъня телефонът. — Извинявай — каза старецът и отиде да вдигне слушалката.
Разговаря кратко и два-три пъти повтори „амчи“, после се върна, като пак разкършваше гръб.
— Елън Дънуди — съобщи той. — Била готова да разкаже за ужасното премеждие, което преживяла, като разбила противопожарния кран и станала за „посмешище“. Цитирам я точно, макар да не смятам, че туй ще присъства в моя вълнуващ разказ за събитието. Във всеки случай май е най-добре да ида скоро да я интервюирам, докато спомените й са ясни и преди да реши да ми сготви вечеря. Имам късмет, че със сестра си вечерят късно. Инак нямаше да имам късмет.
— Пък аз наистина трябва да се заема с онез фактури — рече Дейв. — Като че ли са станали с десет повече, отколкото бяха преди да тръгнем за „Чайката“. Като ги оставиш сами на бюрото, почват да се размножават, кълна се.
Стефани ги наблюдаваше уплашено.
— Не може да прекъснете точно сега. Не може да ме оставите в неведение.
— Нямаме друг избор — меко отвърна Винс. — И ний сме в неведение, Стефи, вече двайсет и пет години. В таз работа няма зарязана църковна секретарка.
— Нито градски светлини, отразени в облаците — отбеляза Дейв. — Няма го даже Теодор Рипоно, клетият стар моряк, убит заради хипотетично пиратско съкровище и оставен да умре на предната палуба в собствената си кръв, след като всичките му другари били хвърлени през борда — и що? Като предупреждение за други набедени ловци на съкровища, за Бога! Виж, тука има свързваща линия, миличка!
Дейв се ухили… ала усмивката му помръкна.
— В случая с Колорадеца няма нищо подобно, няма наниз, разбираш ли, нито Шерлок Холмс или Елъри Куин, които да нанижат мънистата. Само двама вестникари, дето отразяват по стотина събития седмично, ни едно от тях не става за „Бостън Глоуб“, ама хората на острова все пак обичат да четат за тез неща. Като стана дума за туй, ти нямаше ли да разговаряш със Сам Гърнърд? За да узнаеш подробностите за неговото прочуто Возене в кола със сено, танци и пикник?