В първия момент Стефани не разбра какво означава този жест. После си спомни нещо, което Дейв й беше казал скоро след като излязоха да седнат на терасата под късното августовско слънце. „Тя си е наша — почти гневно беше отсякъл старецът. — Човекът от «Глоуб» е отдалече и само ще я оплеска“.
— Ако му я бяхте дали, Ханрати щеше да я използва, нали? — попита ги младата жена.
— Не беше наша, че да му я дадем, щото ний не я притежаваме — заяви Винс. — Тя принадлежи на онези, които стигнат до дъното й.
Стефани се подсмихна и поклати глава.
— Мисля, че ме заблуждавате. Според мен вие с Дейв сте последните живи хора, които знаят всичко.
— Бяхме — призна Дейв. — Сега знаеш и ти, Стефи.
Тя му кимна в знак на благодарност за скрития комплимент, после отново насочи вниманието си към Винс Тийг и повдигна вежди. След една-две секунди той се захили.
— Не му разказахме за Колорадеца, щото щеше да вземе една истинска неразгадана мистерия и да я превърне в поредното журналистическо разследване. Не като промени някой факт, а като подчертае едно нещо — идеята за мускулните релаксанти, които затрудняват или не позволяват преглъщането, да речем — и да пропусне друго.
— Че в случая не е имало абсолютно никакви следи от такова нещо например — заключи Стефани.
— Амчи да, може би, или пък нещо друго. И може би щеше да я напише тъй, просто защото създаването на история от неща, дето не са съвсем таквиз, става навик след определен брой години в бранша или неговият редактор щеше да му я върне за преработване.
— Или пък редакторът щеше да го направи сам, ако ги притиска времето — вметна Дейв.
— Да, известно е, че редакторите постъпват тъй — съгласи се Винс. — Във всеки случай Колорадеца най-вероятно щеше да се превърне в притурка номер седем или осем от поредицата разследвания на Ханрати „Неразгаданите мистерии в Нова Англия“, нещо, над което хората да се дивят петнайсетина минути в неделя и в понеделник да го подложат в сандъчетата пясък на котките си.
— И вече нямаше да е ваш — прибави момичето.
Дейв кимна, ала Винс махна с ръка.
— С туй бих могъл да се примиря, ама тъй щяхме да окачим лъжа на шията на човек, които не е жив да я опровергае, а с туй вече няма да се примиря. Щото не се налага. — Той си погледна часовника. — Във всеки случай трябва да тръгвам. Който от вас излезе последен, да заключи вратата, нали?
И ги остави. Двамата го проследиха с поглед, после Дейв отново се обърна към нея.
— Други въпроси?
Стефани се засмя.
— Цели сто, но не и такива, на които вие с Винс да можете да отговорите, предполагам.
— Стига да не ти писне да ги задаваш, няма проблем. — Той отиде при бюрото си, седна и с въздишка придърпа към себе си купчина документи. Стажантката понечи да се върне на собственото си бюро, после нещо привлече вниманието й на голямата стенна дъска за обяви в другия край на стаята, срещу разхвърляното работно място на Винс, и тя отиде да го погледне отблизо.
Лявата половина на дъската беше напластена със стари първи страници от „Айлендър“, повечето пожълтели и сгърчени. Високо в ъгъла, съвсем сама, висеше първа страница от седмицата на 9 юли 1952-ра. Заглавието гласеше: „ТАЙНСТВЕНИ СВЕТЛИНИ НАД ХЕНОК ХИПНОТИЗИРАТ ХИЛЯДИ“. Отдолу имаше снимка с автор Винсънт Тийг — който по онова време трябваше да е бил едва трийсет и седем годишен, ако сметката й беше вярна. На черно-бялата фотография се виждаше детски бейзболен стадион с табло, на което пишеше „ХЕНОК ЛЪМБЪР ВИНАГИ ЗНАЕ КАК!“ На Стефани й се стори, че снимката е направена по здрач. Малцината възрастни на провисналите пейки бяха прави и зяпаха небето. Също и съдията, който седеше на една от базите с маска в дясната си ръка. Единият отбор, предположи момичето, се беше скупчил плътно около трета база, сякаш децата търсеха утеха едни от други. Вторият тим, по дънки и фланелки с надпис ХЕНОК ЛЪМБЪР на гърба, се беше строил в неправилна линия и всички бяха вперили погледи нагоре. Момченцето, което играеше питчър, протягаше ръкавица към един от светлинните кръгове, висящи в небето точно под облаците, сякаш искаше да докосне тази мистерия и да я приближи към себе си, да разтвори сърцето й и да узнае нейната история.
Послеслов
В зависимост от това дали сте харесали, или не сте могли да понесете „Колорадеца“ (според мен за мнозина в този случай няма да има средно положение, което напълно ме устройва), трябва да благодарите на приятеля ми Скот или да обвинявате пак него. Той ми донесе изрезка от вестник, с която започна всичко.