Само че този път Стефани можеше да изгуби живота си, защото не успя да се сети за нищо, което да противоречи на теорията. Тъкмо се канеше да възрази, че не познава достатъчно добре случая, когато Дейв се изправи, отиде при парапета на терасата, погледна към Тинък и меко отбеляза:
— Като че ли е бая време да чака половин година, нали?
— Някой не е ли казал, че отмъщението е блюдо, което най-добре се поднася студено? — попита момичето.
— Амчи, да — с все същата мекота се съгласи Дейв, — ама като убиеш шестима души, туй си е повече от отмъщение. Не твърдя, че не може да е било тъй, твърдя само, че може би е било по-инак. Също като Крайбрежните светлини може да са били отражения в облаците… или нещо тайно, изпитвания на Военовъздушните сили от базата в Бангор… или пък кой знай, зелените човечета може наистина да са дошли да видят дали дечурлигата от Хенкок Лъмбър ще направят два аута срещу Тинък Ото Боди.
— Най-често хората си измислят някаква история и вярват в нея — включи се в обяснението Винс. — Нама нищо по-просто, стига неизвестният фактор да е само един: един отровител, една група загадъчни светлини, една гемия, изхвърлена на сушата без екипажа. Само че при Колорадеца нямаше нищо друго освен неизвестни фактори, затуй не се получи история. — Той замълча за миг. — Все едно влак да изхвърчи от камината или някоя заран на улицата ти да се появят конски глави. Не чак толкоз грандиозно, ама точно толкоз странно. А таквиз неща… — Старецът поклати глава. — Стефи, хората не обичат таквиз неща. Не искат таквиз неща. Вълната е много красива, когато я гледаш да се разбива в брега, ама от много вълни хващаш морска болест.
Стефани отправи очи към искрящата повърхност на пролива — там имаше много вълни, но не големи, не днес — и безмълвно се замисли над казаното.
— Има и още нещо — обади се Дейв след малко.
— Какво? — попита тя.
— Тя си е наша — с изненадваща настойчивост отсече старецът. Стори й се почти разгневен. — Човекът от „Глоуб“ е отдалече и само ще я оплеска. Не може да я разбере.
— А ти разбираш ли я?
— Не. — Дейв отново седна. — Ама не се и налага, миличка. По въпроса за Колорадеца съм малко като Дева Мария, след като родила Исус. В Библията пише нещо подобно: „Но Мария мълчеше и размишляваше над тез неща в сърцето си“. Понякога с мистериите тъй е най-добре.
— Но на мен ще разкажеш, нали?
— Да, естествено! — Той я погледна, сякаш изненадан, а също — мъничко — сякаш се събуждаше от полудрямка. — Щото си от нашите. Нали, Винс?
— Амчи да — потвърди другият старец. — Издържа изпита някъде към средата на лятото.
— Така ли? — Тя пак се почувства нелепо щастлива. — Как? Какъв изпит?
Винс поклати глава.
— Не мога да ти кажа, миличка. Знам само, че по някое време просто почна да си изглеждаш наред. — Погледна Дейв и Дейв кимна. Винс пак се обърна към Стефани. — Та тъй. Историята, която не разказахме на обяд. Собствената ни неразгадана мистерия. Историята на Колорадеца.
5.
Ала всъщност започна Дейв.
— Преди двайсет и пет години, през осемдесетте, две деца се качили на ферибота в шест и половина, вместо в седем и трийсет, за да идат на училище. Учеха в Единната гимназия „Бейвю“ и освен туй бяха гаджета. Щом свършваше зимата, а тук на крайбрежието тя не е толкоз дълга, колкото навътре в континента, прекосяваха острова тичешком, спускаха се по Хамък Бийч до шосето, оттам на Пристанищната улица и на градския кей. Представяш ли си го, Стефи?
Представяше си го. Представяше си и романтиката. Не си представяше обаче какво са правели „гаджетата“, като стигнат в Тинък. Знаеше, че десетината дечурлига на ученическа възраст в Муус-Лук почти винаги хващат ферибота в седем и трийсет и подават на капитана — Хърби Гослин или Марси Лагас — картите си, та баркодовете им да бъдат подложени на бързото намигане на стария лазер. После, когато слизаха в Тинък, училищния автобус ги откарваше в ЕГБ, на още пет километра. Тя попита дали децата са изчаквали рейса и Дейв усмихнато поклати глава.
— А, не. И оттатък продължаваха да тичат. Без да се държат за ръце, ама все едно се държаха, щото винаги бяха заедно. Джони Гравлин и Нанси Арно. Две години си бяха направо неразделни.
Стефани се поизправи на стола. Познаваше един Джон Гравлин, мууслукския кмет, общителен човек с добра дума за всеки и поглед, вперен в щатския сенат в Огъста. Темето му оплешивяваше, шкембето му растеше. Опита се да си го представи как тича три километра на острова и още пет от другата страна на пролива и не успя.