Една вечер тук срещнах Кацимбалис, който се връщаше в Амарусион. На това му се вика среща. От всичките ми неочаквани срещи в живота само две биха могли да се сравнят с тази — запознанствата с Блез Сандрар и с Лорънс Даръл. Нямах много за казване онази вечер; слушах като омагьосан, запленен от всяка дума, която той изричаше. Стана ми ясно, че е създаден за монолози, също като Сандрар и Морикан астролога. Харесвам монолога дори повече от дуета, когато е добър. Все едно гледаш как някой пише книга само и единствено за теб: пише я, чете я на глас, изиграва я, преработва я, вкусва я, радва й се, наслаждава се на твоята радост, а после я къса и я хвърля на вятъра. Това е едно величествено представление, защото, докато произнася своя монолог, за него ти си бог — освен ако не се окаже, че си безчувствен и нетърпелив простак. Но в такъв случай монологът, за който говоря, изобщо не се осъществява.
За мен при тази първа среща той представляваше любопитна смесица от най-различни черти: биче телосложение, устременост на лешояд, ловкост на леопард, нежност на агне и свенливост на гургулица. Необикновено голямата му глава ме смая и по някаква причина реших, че е типично атинянска. Ръцете му бяха твърде малки за такова тяло и прекалено изящни. Той бе енергичен, силен мъж, способен на жестоки постъпки и груби думи, ала при все това излъчваше една мека и женствена топлота. Трагичността бе същностен елемент на душевността му и изкусната мимикрия само я подсилваше. Беше невероятно отзивчив и същевременно безмилостен грубиян. Струваше ти се, че през цялото време говори единствено за себе си, но не самовлюбено. Говореше за себе си, защото бе най-интересната личност, която познаваше. Това му качество ми допадна много — у мен също има нещо от него.
Видяхме се няколко дни по-късно, за да вечеряме — той, жена му Аспазия и семейство Даръл. После щяхме да се срещнем с негови приятели. Откакто се бяхме запознали, Кацимбалис направо кипеше. Винаги беше такъв, дори и в лоши дни, когато се оплакваше от главоболие или световъртеж, или от още сто и една болести, които го мъчеха. Рече, че ще ни води в таверна в Пирея, понеже искал да се насладим на гръцка кухня по гръцки. Това било едно от любимите му свърталища в добрите стари времена. „Направих грешка, че се ожених — каза той, а жена му слушаше и се усмихваше снизходително. — Не съм бил създаден аз за брак, съсипва ме. Не мога да спя, не мога да пуша, не мога повече да пия… свършен съм.“ Винаги говореше за себе си като за някой, на когото му е изпята песента: този едва забележим мотив вмъкваше в монолога, щом искаше да покаже тъгата си по нещо. Даже случилото се едва вчера попадаше в същото това пораждащо носталгия минало свършено. Понякога, говорейки по този начин, ми заприличваше на гигантска костенурка, изпълзяла от черупката си, същество, което отчаяно се мъчи да се върне в умалялата защитна обвивка. В тази борба неизменно правеше така, че да изглежда комично и нелепо — правеше го съзнателно. Умееше да се надсмива над себе си — смееше се с трагическия смях на клоуна. Ние всички се смеехме, жена му също. Без значение колко тъжна, ужасна или трогателна бе историята му, той ни караше да се смеем безспирно. Съзираше смешното във всичко, което е истинското доказателство за усета към трагичното.
Храната… към храната изпитваше същинска страст. Беше се наслаждавал на хубавата храна още от детството си и мисля, че ще бъде така, докато умре. Баща му бил голям чревоугодник и Кацимбалис, макар да му липсваше част от бащината сетивна изтънченост и съвършенство, следваше семейната традиция. Помежду огромните хищнически хапки се удряше в гърдите, подобно на горила, преди да преглътне, изливайки бъчва рецина в гърлото си. Доста рецина бил изпил навремето: казваше, че тя била полезна за човека, полезна за бъбреците, за черния дроб, за белите дробове, за червата и за мозъка, полезна за всичко. Всичко, дето поглъщаше, беше полезно, било то отрова или амброзия. Той не вярваше нито във въздържанието, нито в здравия разум, нито в каквото и да било друго, което налагаше забрани. Вярваше, че ако е гарга, трябва да е рошава, пък после ще си плаща. Имаше куп неща, които вече не можеше да прави — войната го бе поощетила. Ала въпреки негодната ръка, изместеното коляно, недовиждащото око, разстроения черен дроб, ревматичните болки, артрита, мигрената, световъртежа и един бог знае какво още, това, което му бе останало след бедствието, беше живо и цветущо, подобно на димяща купчина тор. С приказките си можеше да съживи и мъртвец. То бе сякаш процес на поглъщане: когато говореше за някое място, той го сдъвкваше като коза — килим. Ако описваше човек, го изяждаше жив от главата до петите. Ако ставаше дума за събитие, оглозгваше всеки детайл, както пълчища бели мравки, нападнали гора, оглозгват дърветата до едно. Докато разказваше, бе навсякъде едновременно. Настъпваше и отгоре, и отдолу, фронтално, в гръб и по фланговете. Ако не успееше да изгризе нещо от първия път поради липса на уместна фраза или образ, го оставяше и продължаваше нататък, само за да се завърне по-късно и да го погълне къс по къс. Или, подобно на жонгльор, ще го подхвърли във въздуха и точно когато вече си мислиш, че го е забравил, че то ще падне и ще се счупи, той ловко ще протегне ръка зад гърба си и ще го улови в длан, без дори да се обърне. Това не бяха просто приказки, а език — езикът на храната и на звяра. И винаги говореше на фона на пейзаж, сякаш бе главният герой на един изгубен свят. Атическият пейзаж бе най-подходящ за целта му: съдържа всичко необходимо за драматичен монолог. Достатъчно е да зърнеш развалините на древните театри по склоновете, за да осъзнаеш значимостта на такъв мизансцен. Даже когато речта му го отвеждаше в Париж например, на място като Монмартр, той му придаваше пикантния вкус и аромата на своите атически подправки — мащерка, салвия, варовик, асфодел, мед, червена глина, сини покриви, акантови орнаменти, теменужена светлина, парещи скали, сухи ветрове, прахоляк, рецина, артрит и електрическо пращене, като че над ниските хълмове се пръсва фойерверк — пъргава змия с пречупен гръбнак. Бе странно противоречив дори когато говореше. Със змиевидния си език, поразяващ като мълния, с нервно мърдащите пръсти, сякаш пробягващи по клавишите на въображаем клавесин, с тежките груби жестове, които, чудно как, никога нищо не смазваха, а само вдигаха врява, с гръмовното боботене на морски прибой и тътена, и съскането, и бъркотията — но бе достатъчно внезапно да го погледнеш отблизо, и оставаш с впечатлението, че е неподвижен и че единствено кръглото му като на сокол око бди, че е една хипнотизирана птица, по-скоро сама хипнотизирала се, чиито нокти са се впили в китката на невидим гигант, гигант като Земята. Цялата тази суматоха и шум, целият този калейдоскоп от фокуси бе просто една илюзия, която използваше, за да прикрие факта, че самият той бе затворник — така го видях аз, изучавайки го, ако за миг успеех да разваля магията и да го наблюдавам внимателно. Но за да развалиш магията, се нуждаеш от сила и магия, почти равни на неговите; това обаче те кара да се чувстваш глупав и слаб, тъй както човек винаги се чувства, когато съумее да унищожи мощта на илюзията. Магията не бива да се унищожава — най-многото, което можем да сторим, е да се откъснем от нея, да ампутираме тайнствените антени, свързващи ни със силите, които не сме в състояние да разберем. Неведнъж, докато Кацимбалис говореше с някого, аз долавях по изражението на лицето на слушателя, че между тях се е установила връзка като по невидим проводник и по него се предава нещо, дето лежи отвъд пределите на езика, отвъд пределите на личността, нещо магическо, което разпознаваме в съня и от което лицето на спящия се отпуска и сякаш разцъфва, такова явление рядко можем да наблюдаваме в будния живот. Често, размишлявайки над тази негова способност, аз се сещах как постоянно споменаваше несравнимия мед, който пчелите събират по възвишенията на любимата му Химетос18. Отново и отново той се опитваше да обясни защо медът от Химетос е уникален. Никой не би могъл да даде задоволително обяснение. Няма как да обясниш онова, което е уникално. Можеш само да го опишеш, да се преклониш пред него и да го боготвориш. Тъкмо това правя аз, разказвайки за начина, по който говореше Кацимбалис.