След вкусната вечеря в таверната в Пирея, леко замаяни от рецината, се върнахме обратно на големия площад в Атина. Беше около полунощ, а площадът все още гъмжеше от хора. Кацимбалис веднага надуши мястото, където приятелите му седяха. Бяхме представени на най-близките му другари — Георгиос Сефериадис и капитан Антониу от товарния кораб „Акропол“. Скоро те започнаха да ме засипват с въпроси за Америка и американските писатели. Подобно на мнозинството образовани европейци, знаеха повече за американската литература, отколкото аз някога щях да науча. Антониу бе ходил няколко пъти в Америка и се бе разхождал по улиците на Ню Йорк, Бостън, Ню Орлианс, Сан Франциско и други пристанища. Представих си го как крачи озадачен из огромните ни градове и това ме накара да подхвърля името на Шъруд Андерсън — винаги съм смятал, че той е единственият съвременен американски писател, който кръстосва улиците на нашите американски градове като истински поет. Тъй като почти не бяха чували за него и разговорът ни клонеше към по-познати води, а именно Едгар Алан По, за когото се бях уморил да слушам, ненадейно бях обладан от идеята да лансирам Шъруд Андерсън. За разнообразие аз самият подхванах монолог за писателите, които бродят по улиците на Америка и биват оценени чак когато са стъпили с единия крак в гроба. Толкова се ентусиазирах, че дори се отъждествих с Шъруд Андерсън. Той сигурно щеше да остане поразен, ако узнаеше за подвизите, които му приписвах. Винаги съм имал особена слабост към автора на „Много сватби“. В най-тежките ми дни в Америка тъкмо той ми бе дал опора и утеха посредством произведенията си. Едва неотдавна го срещнах за пръв път и не открих никакво разминаване между човека и писателя. Видях в него родения разказвач, онзи, който би могъл да накара и едно яйце да ликува19.
И така, продължих да говоря за Шъруд Андерсън като картечница. Обръщах се главно към капитан Антониу. Спомням си погледа, който ми отправи, когато свърших, сякаш казваше: „Продадено. Вземам всичко. Опаковай го“. Много пъти оттогава съм се наслаждавал на удоволствието да препрочитам Шъруд Андерсън през очите на Антониу. Той непрестанно плава от един остров към друг, пишейки стихове, докато нощем обикаля из непознати градове. Няколко месеца по-късно една вечер се видяхме за броени минути в чудатото пристанище Ираклион на остров Крит. Още си мислеше за Шъруд Андерсън, въпреки че приказваше за товари, прогнози за времето, запаси от прясна вода. Можех да си го представя как, веднъж озовал се в открито море, се качва в каютата си, взема малка книжка от лавицата и се потапя в тайнствената нощ на безименен град в Охайо20. Завиждах му за нощите на кораба, завиждах му за покоя и уединението в морето. Завиждах му за островите, на които се отбиваше, и за самотните разходки из смълчани селца с нищо незначещи за нас имена. Да стана лоцман, бе първото ми ясно изразено желание. Представях си как стоя сам на командния мостик, направлявайки кораба по опасния му курс. Да предусещаш капризите на времето, да бъдеш в тях, да се сражаваш с природните стихии — това бе мечтата ми. Лицето на Антониу неизменно носеше отпечатъка на подобни сражения. Същият отпечатък присъства и в съчиненията на Шъруд Андерсън. Харесвам хората, на които стихиите са им в кръвта…