Разделихме се в ранните утринни часове. Върнах се в хотела, отворих прозореца и постоях така, гледайки към опустелия площад. Вече имах още двама верни гръцки приятели и това ме караше да се чувствам щастлив. Замислих се за всичките приятели, които бях спечелил за краткото си пребиваване тук. Сетих се за Спиро шофьора, за Караменайос полицая. И за Макс бежанеца, който си живееше царски в хотел „Крал Джордж“; той явно не мислеше за нищо друго, освен как да направи приятелите си щастливи с драхмите, които не можеше да изнесе от страната. Нямаше как да забравя и собственика на хотела, който, за разлика от френските хотелиери, от време на време ме питаше дали не се нуждая от пари. Кажех ли му, че тръгвам на малко пътешествие, все ми напомняше: „И да ми телеграфирате, щом ви потрябват пари“. Със Спиро беше същото. Когато си вземахме довиждане на кея в нощта на всеобщата паника, последните му думи бяха: „Господин Хенри, ако имате път отново към Корфу, искам да дойдете при мен. Не искам никакви пари, господин Хенри, само да дойдете и да живеете при нас колкото си пожелаете“. Където и да отидех в Гърция, чувах все тоя рефрен. Даже и в префектурата, докато чаках да ми оправят документите, полицаят прати да донесат кафе и цигари, за да ми е по-комфортно. Хареса ми и как просят. Изобщо не се срамуват. Спират те открито и те молят за пари или цигари, сякаш имат право на това. Добър знак е, когато хората просят по такъв начин: означава, че умеят и да дават. Французите например не знаят нито как да дадат, нито как да поискат помощ — и в двата случая се чувстват неловко. За тях е добродетел да не безпокоиш другия. Ето я отново стената. Гъркът не се обгражда със стени: взема и дава безрезервно.
Англичаните в Гърция — тъжна гледка впрочем — явно имат доста лошо мнение за гръцкия характер. На тях им липсва воля, въображение, гъвкавост. Те, изглежда, смятат, че гърците трябва да са им вечно благодарни, задето разполагат с могъща военна флота. Англичанинът в Гърция е смешен и противен: не струва дори колкото мръсотията, насъбрала се между пръстите на краката на гръцки бедняк. Столетия наред гърците са имали най-върлия враг, който един народ би могъл да има — турците. Подир векове на робство са се освободили от ярема и ако не е било вмешателството на Великите сили, сигурно са щели да натирят турците вдън земя и да ги изтребят. Днес двата народа, след обмен на преселници в рамките на няколко поколения, което е твърде необичайно, са станали приятели. Те се тачат взаимно. И все пак англичаните, които отдавна щяха да са изчезнали от лицето на земята, ако бяха подложени на подобно третиране, си мислят, че могат да гледат гърците отвисоко.
Където и да отидеш в Гърция, атмосферата е наситена с геройства. Говоря за съвременна, не за Древна Гърция. А надниквайки в историята на тази малка страна, ще видиш, че жените са също тъй храбри като мъжете. Даже уважавам гъркините повече от гърците. Гъркинята и гръцкият православен свещеник — те са тези, които са поддържали борбения дух. Никъде по света не ще откриеш повече примери за упорство, смелост, безстрашие, дързост. Нищо чудно, че Даръл искаше да се сражава рамо до рамо с гърците. Та кой не би предпочел да се бие редом с Бубулина21, да речем, вместо с тълпа хилави мекушави новобранци от Оксфорд или Кеймбридж?
В Гърция не се сприятелих с нито един англичанин. Чувствах се неловко пред гърците, ако ме срещнеха в компания на англичани. Хората, с които се сближих там, бяха гърци и аз се гордея с тях, за мен е чест, че ме имат за свой приятел. Надявам се, че малцината англичани, които познавах в Гърция, ще разберат, четейки тези редове, какво мисля за поведението им. И се надявам, че ще ме смятат за враг на такива като тях.
21
Ласкарина Бубулина (1771–1825) — национална героиня, командир на флота във войната за независимост на Гърция от 1821 г. — Б.пр.