С наближаването на есента започнаха дъждовете. Беше почти немислимо да се изкатеря по стръмната козя пътека зад къщата, излизаща на магистралата. След силна буря почвата ерозираше и заради свлачищата всички пътища биваха блокирани от скални късове и паднали дървета. Оставах изолиран дни наред. После ненадейно се появи Нанси, за да вземе някои домакински принадлежности. Връщаше се в Атина същия следобед с корабчето, с което бе дошла. Импулсивно реших да тръгна с нея.
В Атина беше сухо и неочаквано горещо. Сякаш лятото се бе върнало. Понякога откъм околните планини духаше студен вятър, режещ като нож. Сутрин често ходех пеша до Акропола. Харесвам подножието повече от самия Акропол. Допадат ми порутените постройки, безпорядъкът, ерозията, анархията в пейзажа. Археолозите са разрушили това място; натрупали са огромни ненужни камари пръст, за да изровят купища останки от древността, които да скрият в музеите. Подножието на Акропола все повече заприличва на вулканичен кратер, където любящите ръце на археолозите са издигнали гробница на изкуството. Туристът идва и с насълзени очи разглежда тези руини, тези изкусно създадени лавови корита. А живият грък се разхожда незабелязан или е смятан за натрапник. Междувременно новата Атина вече е заела почти цялата долина и настъпва по склоновете на околните планини. За страна с едва седем милиона население град като Атина е същински феномен. Все още се гърчи в родилни мъки: той е непохватен, объркан, тромав, несигурен в себе си; страда от всички детски болести и е по юношески меланхоличен и печален. Ала си е избрал великолепно място, в което да израсне; залят от слънцето, сияе като скъпоценен камък; нощем блещука с милион трепкащи светлинки, припламващи и гаснещи с бързината на мълния. Това е град на изумителни въздушни ефекти: той не се е окопал в земята, той плува в постоянно меняща се светлина, тупти в разноцветен ритъм. Примамва те, кара те да вървиш към непрестанно отдалечаващия се мираж. А когато стигнеш до края, до огромната стена от планини, светлината става още по-опияняваща; струва ти се, че само няколко гигантски крачки и ще изкачиш склона, и тогава — защо не, щом си вече на върха — ще се втурнеш като луд по равния хребет и ще скочиш в небето, един наистина неудържим полет къмто небесата и… вовеки веков, амин. По свещения път от Дафни към морето аз няколкократно се оказвах на границата на лудостта. Дори хуквах да бягам по склона, ала спирах по средата ужасен, недоумявайки какво ме бе обладало. От едната страна — камъни и храсталаци, открояващи се с микроскопска яснота; от другата — дървета като тези, дето можеш да видиш по японските гравюри, дървета, окъпани в светлина, омагьосани, корифантоподобни23 дървета, които сигурно боговете са засадили в мигове на пиянски екстаз. По свещения път няма как да минеш с автомобил — това е светотатство. Трябва да вървиш пеша, тъй както древните са вървели, та цялото ти същество да се изпълни със светлина. Този път не е прокаран от християните, той е бил отъпкан от нозете на вярващи езичници, тръгнали на ритуално посвещаване в Елевзин. Тази шествена артерия не е свързана нито със страдания, нито с мъченичество, нито с бичуване на плътта. Всичко тук говори, както и преди векове, за просветление, за заслепяващо, блажено просветление. Светлината добива трансцендентни качества: това не е просто светлината на Средиземноморието, а нещо повече, нещо необхватно, нещо свещено. Тук светлината прониква направо в душата, отваря дверите и прозорците на сърцето, разсъблича те и ти, гол, незащитен, уединен, потъваш в метафизично блаженство, в което всичко става ясно без никакви знания. В тази светлина анализът е невъзможен: тук невротикът или бива мигновено изцерен, или подлудява. Самите скали също са луди: стояли са столетия наред, изложени на това божествено просветление, стоят си тихо и кротко, сгушени сред танцуващите разноцветни шубраци на напоената с кръв земя, но те са луди, казвам ви, и ако ги докоснеш, рискуваш да се откажеш от всичко, дето преди ти се е струвало твърдо установено, солидно и непоклатимо. Трябва да пристъпваш по тази долчина изключително внимателно и предпазливо, гол, сам, отърсил се от всякакви християнски заблуди. Трябва да загърбиш две хиляди години невежество и предразсъдъци, мрачен, нездрав потаен живот и лъжи. Трябва да отидеш в Елевзин, изстъргал утайката, насъбрала се след вековно пребиваване в застояли води. В Елевзин осъзнаваш, ако вече не си го осъзнал, че да се нагодиш към един обезумял свят, не е спасение. В Елевзин се нагаждаш към Космоса. Външно Елевзин може да изглежда рухнал, нямащ нищо общо с разпадащото се минало; всъщност е все още непокътнат, ние сме тези, които са рухнали, пръснати на парченца, превръщащи се в прах. Елевзин живее, живее вечно насред един умиращ свят.
23
Корифанта (гр.) — букв. „цъфтящ отгоре“, род кактуси, разпространени в Северна Америка. — Б.р.