Нафплио… Нафплио е морско пристанище, разположено на юг от Коринт, на полуостров, където се намират Тиринт и Епидавър. Можеш да погледнеш оттатък морето и да видиш Аргос на отсрещния бряг. По-нагоре от Аргос, на север, по пътя за Коринт, е Микена. Ако свържеш тези места в окръжност, ще очертаеш една от най-древните и легендарни области в Гърция. Бях се докосвал до Пелопонес и преди, в Патра, но това е другата, магическата му страна. Как се озовах в Нафплио, е дълга история. Ще трябва да се върна малко назад…
В Атина съм. Зимата наближава. Отвсякъде ме питат — бил ли си в Делфи, бил ли си на Санторини, на Лесбос или на Самос, на Порос? В действителност не съм ходил никъде, само до Корфу и обратно. Един ден стигнах чак до Мандра, това е след Елевзин, по пътя за Мегара. За щастие, пътят беше затворен и трябваше да се откажем. Казвам за щастие, защото, ако него ден бяхме изминали още няколко километра, щях съвсем да откача. По един по-различен начин аз пътувах доста; в кафенетата при мен идваха различни хора и ме заливаха със странстванията си; капитанът всеки път се връщаше от някой нов маршрут; Сефериадис постоянно пишеше нови стихове, които ме потапяха далеч назад в миналото или до седмо коляно напред в бъдещето; в монолозите си Кацимбалис ме отвеждаше до връх Атон, до Пелион и Оса, до Леонидио и Монемвасия; Даръл ме смайваше с историите на питагорейците; един дребничък уелсец, току-що пристигнал от Персия, ме пренасяше над високите плата и ме оставяше в Самарканд, където срещах конника без глава, наречен Смърт. Всички англичани, на които се натъквах, неизменно се връщаха отнякъде, някой остров, манастир, древни руини, загадъчно място. Бях толкова объркан от неизброимите възможности, които се откриваха пред мен, че се бях парализирал.
И тогава един ден Сеферис и Кацимбалис ме запознаха с художника Гика. Съзрях една нова Гърция, чиста квинтесенция на Гърция, която той бе извлякъл от мътилката на натрупванията на време, място, история. Видях като през бифокални очила този свят, който ме зашеметяваше с имена, дати и легенди. Гика се е поставил в центъра на времето, в онази Гърция, сама дарила си безсмъртие, която няма граници, няма предели, няма възраст. Платната му са чисти и свежи, тъй истински и неподправени, както морето и светлината, които мият сияйните острови. Гика търси светлината и истината: живописта му надхвърля гръцкия свят. Тъкмо неговите картини ме извадиха от объркването и вцепенението. След около седмица всички ние се качихме на борда на корабчето в Пирея, за да отидем до Хидра, родното гнездо на Гика. Сефериадис и Кацимбалис ликуваха: не бяха почивали цяла вечност. Беше късна есен, което означава, че времето бе приятно меко. По обяд остров Порос вече се виждаше. Току-що бяхме хапнали на палубата — едно от онези импровизирани угощения, които Кацимбалис обожаваше по всяко време на деня и нощта, когато беше в настроение. Може би никога повече не ще почувствам топлата обич, която ме обграждаше сутринта в началото на пътешествието ни. Говорехме един през друг, виното се лееше, храна имаше предостатъчно, слънцето, допреди малко забулено, грейна силно, корабчето леко се полюшваше, войната продължаваше, ала я бяхме забравили, край нас бе морето, но и брегът беше близо, козите се катереха по склоновете, виждахме лимоновите дръвчета, а лудостта, стаена в уханието им, вече ни бе завладяла и сближила плътно в безумието да се оставиш на течението.