Не знам какво ме бе трогнало повече — лимоновите дръвчета срещу нас или видът на самия Порос, когато внезапно осъзнах, че плаваме по улиците. Ако трябва да си избера един от всички сънища, които харесвам, ще избера този, в който плавам по сушата. Влизането в Порос ти създава илюзията за вълшебен сън. Изведнъж сушата те сграбчва и корабчето се вмъква в тесен пролив, от който сякаш няма измъкване. Мъжете и жените на Порос са се надвесили от прозорчетата точно над главата ти. Спираш под приветливите им ноздри, все едно за да се избръснеш и подстрижеш en route27. Безделниците по кея се движат със скоростта на корабчето; стига да поискат, биха могли да го задминат. Островът се завърта, откривайки кубистични гледки — ту само стени и прозорци, ту скали и кози, ту застинали в полет дървета и храсти и тъй нататък. Отвъд, където брегът се извива като камшик, се намират дивите лимонови дръвчета и през пролетта млади и стари полудяват от аромата на сок и цъфнал цвят. Влизаш в пристанището на Порос, докато се олюляваш и въртиш, ти си един благодушен идиот, озовал се сред мачти и рибарски мрежи, в свят, познат единствено на художника, който той е съживил, защото, също като теб, когато за пръв път го е съзрял, е бил пиян и щастлив, и безгрижен. Плавайки бавно по улиците на Порос, сякаш изпитваш отново радостта от преминаването през шийката на утробата. Тази радост е стаена твърде дълбоко в теб, за да я помниш. Тя е сродна с вцепенения идиотски възторг, от който изникват легенди, като тази как от един потъващ кораб се родил остров. Корабът, тесният пролив, въртящите се стени, мекият вълнообразен трус под корабния търбух, заслепяващата те светлина, зелената змиевидна извивка на брега, брадите на жителите, провиснали над главата ти — всичко това и туптящият дъх на приятелството, отзивчивостта, готовността да те водят и напътват те обгръща и омайва, докато не се пръснеш подобно на звезда, а разтопените отломки от сърцето ти не се разлетят надлъж и шир. Пиша това в същия час, само че няколко месеца по-късно. Поне според календара и часовника. Истината е, че е минала цяла вечност, откакто плавах през онзи тесен пролив. И не ще се повтори никога. Обикновено тази мисъл ме натъжава, но не и сега. Налице са всички основания да съм тъжен: всичките ми предчувствия от последните десет години се сбъдват. Това е един от моментите на най-голямо падение в човешката история. Няма и следа от надежда на хоризонта. Целият свят се е впуснал в клане и кръвопролития. Повтарям — аз не съм тъжен. Нека светът се къпе в кръв — аз ще остана на Порос. Може би ще минат милиони години и аз ще се връщам отново и отново на тая или на друга планета като човек, дявол, архангел (не ми пука как, като какъв, къде и кога), ала нозете ми никога не ще напуснат корабчето, очите ми никога не ще се уморят да съзерцават тази гледка, приятелите ми никога не ще изчезнат. Това бе миг, който трае вечно, преживява световни войни, надживява дори и живота на планетата Земя. Ако някога се извися до онази пълнота, за която говорят будистите, ако бъда изправен пред избора да постигна нирвана или да остана да бдя и водя онези, дето ще дойдат, още сега бих казал: предпочитам да остана, предпочитам да се рея като кротък дух над покривите на Порос и да поглеждам към пътешественика със спокойна и насърчителна усмивка. Мога да видя целия човешки род, напъващ се да излезе през гърлото на бутилката, дирейки излаз към света на светлина и красота. Нека дойдат, нека хвърлят котва, нека поостанат и се отморят. И нека някой щастлив ден отплават, нека се промъкнат през тесния пролив, още по-натам, още няколко мили — към Епидавър, царството на безметежността, световния център на изцелителското изкуство.