Когато акостирахме, на кея се бе събрала малка тълпа. Полицаят ни изгледа подозрително. Какво ни водело на Спецес в такова време… Защо не сме дошли с големия кораб? Какво сме търсели тук? Фактът, че Кацимбалис беше грък, а бе слязъл от кораба не на точното място, само засили подозрителността му. И какво прави тоя побъркан американец тук — през зимата туристи на Спецес не идват. Както и да е, след като помърмори малко, той се разкара. Отидохме в някакъв хотел наблизо и записахме имената си в голямата книга. Собственикът, който бе глуповат, но пък отзивчив, погледна имената и се обърна към Кацимбалис: „В кой полк си служил през войната? Не си ли моят капитан?“. И каза името си и името на полка. Като се преоблякохме, собственикът Джон ни очакваше долу; до него бе малкото му момче, а в ръцете си държеше бебе. „Това са децата ми, капитане“, рече той гордо. Мистър Джон ни поведе към една таверна, където можели да ни сервират превъзходна пържена риба и рецина. По пътя на английски ни разказа за магазинчето си за плодове в един от входовете на метрото в горната част на Ню Йорк. Този вход ми беше много добре познат, тъй като там в една зимна утрин, в три часа след полунощ, бях продал палто с кожена подплата, дадено ми от един индус, на някакъв шофьор на такси за десет цента, точно пред магазинчето на мистър Джон. А мистър Джон, който, както отбелязах, не бе особено умен, не можеше да повярва, че стопроцентов американец е способен да направи подобно нещо. Докато си бъбрехме на английски, един дебел чичко, слушал ни внимателно от съседната маса, изведнъж се обърна към мен с несъмнено северняшки акцент: „Откъде си, страннико? Аз съм от Бъфало“. После дойде и се присъедини към нас. Казваше се Ник. „Как са добрите стари Щати? — подхвана, поръчвайки си още една пинта рецина. — Исусе, какво ли не бих дал да съм там сега!“ Хвърлих един поглед на дрехите му, очевидно американски, очевидно скъпички. „С какво се занимавахте там?“, попитах. „Бях букмейкър — отвърна. — Харесва ли ти тоя костюм? Имам още седем такива. Ъхъ, донесъл съм си всичко необходимо. Нищо свястно не можеш да намериш тук — виждаш каква е дупка. Исусе, добре си живеех в Бъфало… Кога се връщаш?“ Като му казах, че нямам намерение да се връщам, той ме дари със странна усмивка. „Интересно — рече, — на теб ти харесва тук, а на мен там. Де да можехме да си трампим паспортите. Какво не бих дал да имам сега един американски паспорт!“
Когато на следващата сутрин се събудих, Кацимбалис вече бе излязъл от хотела. Мистър Джон ме увери, че съм щял да го намеря надолу към колежа на Анаргирос. Изгълтах мазната си закуска и поех по пътя покрай брега. Колежът, както почти всичко значително на Спецес, бе дарение от цигарения бос. Спрях пред входа, възхищавайки се на постройката, и като се обърнах да си ходя, видях Кацимбалис да наближава, размахвайки бастунчето си. Влачеше със себе си някакъв свой приятел — ще го нарека кириос Ипсилон, за повече дискретност. Кириос Ипсилон, както разбрах, беше политически изгнаник; бил прехвърлен на Спецес от друг остров заради проблеми със здравето. Той ми допадна веднага, още от момента, в който си стиснахме ръцете. Тъй като не знаеше английски, говореше на френски, но с немски акцент. Беше грък до мозъка на костите си, както само един грък го може, ала беше учил в Германия. Харесаха ми енергичният му жизнерадостен характер, прямотата, любовта му към цветята и метафизиката. Заведе ни в стаята си в голяма, безлюдна къща, в която е била застреляна знаменитата Бубулина. Докато си бъбрехме, измъкна една тенекиена вана и я напълни с топла вода, за да се изкъпе. На полица до леглото му бяха наредени книги. Хвърлих един поглед на заглавията на пет или шест езика. „Божествена комедия“, „Фауст“, „Том Джоунс“31, няколко тома на Аристотел, „Пернатата змия“32, „Диалози“ на Платон, два или три тома на Шекспир и прочее. Превъзходна храна за продължително изгнание. „Значи, знаете малко английски“, рекох аз. О, да, бил го учил в Германия, но не го говорел много добре. „Иска ми се един ден да прочета Уолт Уитман — добави бързо. Беше седнал във ваната и се сапунисваше и търкаше енергично. — За укрепване на духа — поясни, въпреки че никой от нас не бе споменал нищо за банята. — Трябва да имаш редовни навици — продължи, — иначе рухваш. Ходя доста, за да мога да спя нощем. А нощите са дълги, да знаете, когато не си свободен.“