Престоят ни на Спецес се удължи, тъй като корабчето за Нафплио не дойде. Започнах да се страхувам, че ще останем откъснати от света за неопределено време. Все пак в един хубав ден към четири следобед то най-накрая се появи. Беше някакъв допотопен английски ферибот, накланящ се и при най-малките вълнички. Седяхме на палубата и наблюдавахме потъващото слънце. Бе един от онези библейски залези, при които човекът отсъства. Природата просто разтваря кървавата си ненаситна паст и поглъща всичко наоколо. Закон, ред, морал, справедливост, мъдрост, всяка абстракция е като лош номер, скроен на един безпомощен свят от идиоти. За мен залезът в морето е всяващ страх спектакъл: противен, смъртоносен, бездушен. Земята може да е зла, но морето е безпощадно. Не съществува кътче, където да намериш убежище; съществуват единствено елементите, а те са коварни.
Наложи се да спрем в Леонидио, преди да стигнем в Нафплио. Надявах се, че ще е достатъчно светло, за да мога да поразгледам мястото, защото то беше част от онзи неприветлив край на Пелопонес, от който произхождаше родът на Кацимбалис. За нещастие, слънцето бързо залязваше точно зад стената от скали, в чието подножие се е сгушил Леонидио. Когато хвърлихме котва, вече беше нощ. Успявах да различа само едно малко заливче, осветено от четири или пет мъждукащи електрически крушки. Откъм отвесната черна стена над нас се носеше влажен и хладен полъх, допълващ потискащата атмосфера на безлюдното градче. Напрягах очите си, за да проникна отвъд суровия, обвит в мъгли мрак, и ми се струваше, че съзирам пролом в стръмнината, който във въображението ми бе населен с примитивни, варварски настроени туземци, прокрадващи се наоколо в търсене на храна. Въобще нямаше да се изненадам, ако бях дочул ритъма на там-тамите или пък смразяващи кръвта бойни викове. Обстановката беше смущаващо злокобна — още един смъртоносен капан. Представях си какво е било тук преди векове, когато утринното слънце е разкъсвало заредената с напрежение мъгла, осветявайки голите тела на убитите, техните яки и снажни снаги, осакатени от копия, брадви и колела. Макар и страховита, не можех да не си помисля колко по-невинна е тази гледка в сравнение с един поразен от шрапнели окоп с късчета човешка плът, разпръснати навред като храна за пилета. За нищо на света не мога да си спомня как, в резултат на какъв свръхестествен преход се озовахме на улица „Фобур Монмартр“, но корабчето едва бе потеглило, а ние се бяхме настанили на една маса в салона пред две чашки узо и Кацимбалис ме развеждаше под ръка от кафене на кафене по оживената улица, врязала се в паметта ми, както никоя друга в Париж. Случвало ми се е поне пет или шест пъти досега, когато напускам някой чужд град или се сбогувам с добър приятел, тази улица, която със сигурност не е най-необикновената на света, да се окаже въплъщение на раздялата. Несъмнено на „Фобур Монмартр“ има нещо зловещо, някакво хипнотично зло. Първия път, като минах по нея една вечер, буквално се вцепених от страх. Долавяше се нещо във въздуха, което те кара да бъдеш нащрек. В никакъв случай не е най-неприятната улица в Париж, ала се усеща нещо зловредно, нечисто, застрашително, събрало се там подобно на отровни пари, които разяждат даже и най-невинното лице, докато то не заприлича на покритата с язви физиономия на обречения и победения. Това е улица, на която се връщаш отново и отново. Опознаваш я бавно, крачка по крачка, като траншея, превземана толкова много пъти, та вече недоумяваш дали иде реч за лош сън, или за мономания.