Час по-късно се сбогувах с моя спътник и се озовах разсъблечен в една стая в малък хотел, струваща ми два пъти повече от обичайното, и така лежах гол в леглото, потънал в локва пот, до девет вечерта. Потърсих ресторант, опитах се да хапна, но още след първите хапки се отказах. Никога дотогава не ми е било толкова горещо. А седенето близо до електрическа светлина си беше живо мъчение. След като изпих няколко студени напитки на терасата на ресторанта, се запътих към парка. Трябва да е било към единайсет часа. Хора от всички страни се стичаха натам. Това ми напомни за Ню Йорк в знойна августовска вечер. Ето я отново тълпата, нещо, което не бях виждал в Париж, освен по време на провалилата се революция. Шляех се из парка, вървейки бавно към храма на Юпитер. Малки масички бяха безразборно наслагани по протежение на прашните алеи — на тях седяха притихнали двойки, разговарящи шепнешком, отпивайки от чаши с вода. Чашата с вода… тя бе навсякъде. Беше влудяващо, същинска мания. Започнах да гледам на водата като на нещо съвсем различно, като на нов, жизненонеобходим елемент на живота. Земя, въздух, огън, вода. Точно сега водата беше най-важният. Виждайки влюбените двойки в тъмното, пиещи вода, седящи сред покой и тишина, у мен се зароди едно невероятно, прекрасно отношение към характера на гърците. Прахолякът, жегата, беднотията, пустошта, сдържаността им и навсякъде тази вода в малки чаши, стояща помежду смълчаните, смирени двойки, ме накараха да мисля, че в това място има нещо свещено, даващо храна и опора. Разхождах се като омагьосан през тази първа нощ в „Запион“. В паметта ми този парк си остава единственият подобен, който някога съм виждал. Това е квинтесенцията на всички паркове; нещо такова човек понякога изпитва, когато гледа картина или си мечтае за място, където би искал да бъде, ала което така и не успява да открие. Сутрин също е приятно, както ми предстоеше да установя. Но вечер, след като си се озовал тук, дошъл отникъде, усещащ твърдата земя под краката си, вслушан в жуженето на чуждоезичната реч, тогава паркът е вълшебен — още по-вълшебен за мен, може би защото си мисля за него като за изпълнен с най-бедните, ала и най-благородните хора на света. Радвам се, че пристигнах в Атина с вълната на тази непоносима жега, радвам се, че видях града при най-лошите възможни условия. Почувствах истинската сила на обитателите му, тяхната чистота, величие, смиреност. Видях децата им — гледка, която ме стопли, защото, идвайки от Франция, ми се струваше, че светът е бездетен, сякаш вече не се раждат деца. Видях хора в дрипи, а това беше пречистващо. Гъркът знае как да живее със своите дрипи — те не го унижават, нито оскверняват, за разлика от бедняците в останалите страни, в които съм бил.
На следващия ден реших да се отправя към Корфу, където ме очакваше моят приятел Даръл. Когато отплавахме от Пирея към пет следобед, слънцето все още жареше като пещ. Бях направил грешката да си купя билет втора класа. Като видях обаче добитъка, който беше качен на борда на корабчето, сламата за него и всевъзможните смахнати джунджурии, които гърците мъкнеха със себе си, аз веднага се преместих в първа класа, бе съвсем малко по-скъпо. Дотогава не бях пътувал в първа класа в какъвто и да било транспорт, с изключение на парижкото метро — това за мен си беше истински лукс. Стюардът постоянно сновеше наоколо с поднос, отрупан с чаши вода. Първата гръцка дума, която научих, беше nero (вода), една толкова хубава дума. Нощта вече се спускаше и островите се мержелееха в далечината, сякаш носещи се по водната повърхност, а не застинали в покой. Появиха се звездите с техния величествен блясък, вятърът бе лек и разхлаждащ. В миг започнах да прозирам какво представлява Гърция, каква е била и каква ще бъде завинаги, дори и сполетяна от нещастието да е залята от американски туристи. Когато стюардът ме попита какво бих желал за вечеря, когато разбрах какъв избор ми се предлагаше, аз останах потресен и почти се просълзих. Менюто на едно гръцко корабче е направо зашеметяващо. Предпочитам добрата гръцка храна пред френската, макар това признание да звучи еретично. Имаше много за ядене и много за пиене, а като добавим и свежия въздух, и небето, обсипано със звезди… На тръгване от Париж си бях обещал да не се захващам с никаква работа. Това беше първата ми истинска ваканция от двайсет години насам и ето че сега бях готов за нея. Всичко ми изглеждаше такова, каквото би трябвало да е. Времето вече не съществуваше, съществувах само аз, понесъл се на борда на едно бавно корабче, готов за срещи с нови хора и с онова, което би се случило. Из дълбините на морето, сякаш самият Омир бе устроил това за мен, изникваха островчета, самотни, безлюдни, призрачни в чезнещата светлина. Не бих могъл да искам повече. Имах всичко, което човек може да желае, и знаех това. Знаех също, че не е изключено никога вече да не се повтори. Усещах приближаването на войната — все повече и повече с всеки изминал ден. Но още известно време щеше да цари мир и може би хората щяха да се държат като човешки същества.