Беше почти пладне, когато корабчето акостира в Корфу. Даръл ни чакаше на пристана заедно със Спиро Американеца, неговото момче за всичко. До Калами, малкото селце в северния край на острова, където Даръл живееше, имаше почти час път с кола. Преди да седнем да обядваме, поплувахме пред къщата му. Не бях плувал близо двайсет години. Даръл и Нанси, жена му, бяха като двойка делфини; те буквално живееха във водата. След като се наобядвахме, подремнахме и после отидохме с лодка до друго заливче, на не повече от миля, където имаше малък бял параклис. Там, голи, се кръстихме отново в морските води. Вечерта ме представиха на кириос2 Караменайос, местния полицай, и на Никола, селския учител. Веднага станахме приятели. С Никола разговарях на развален френски, а с Караменайос — на някакъв неведом език от цъкания, съставен главно от добра воля и желание да се разберем.
Може би веднъж седмично отивахме с лодката до градчето. Така и не успях да харесам град Корфу. В него цари някаква безразборност, която вечер се превръща в тиха, дразнеща лудост. Постоянно седиш някъде и пиеш нещо, което не искаш да пиеш, или пък крачиш нагоре-надолу безцелно, чувствайки се досущ като затворник. Обикновено всеки път, озовавайки се там, ходех да се обръсна и подстрижа; правех го, за да убия времето, а и защото беше смешно евтино. Бях обслужван, както ми бе казано, от кралския бръснар и цялото това удоволствие ми струваше около три и половина цента, включително бакшиша. Корфу е типичното място за изгнание. Кайзерът е отсядал тук, преди да изгуби короната си. Веднъж се разходих из двореца, за да видя какво представлява. Всички дворци са ме поразявали с мрачния си и печален вид, но лудницата на кайзера е със сигурност образец на най-пошлата евтиния, която някога съм виждал. От нея би излязъл великолепен музей на сюрреалистичното изкуство. На този край на острова обаче, срещу изоставения дворец, има едно местенце, наречено Канони, където от горе пред очите ти се открива магическият Тотен Инсел3. Вечер там седи Спиро, мечтаейки си за живота на Роуд Айланд, когато контрабандата се вихрела с пълна сила. Това е кътче, което чудесно би подхождало на приятеля ми Ханс Райхел, акварелиста. Знам, че от само себе си се налагат асоциации с Омир, ала мястото ми напомня повече за Щутгарт, отколкото за Древна Гърция. Когато луната е изгряла и единственият звук, който долавяш, е диханието на земята, това е точно атмосферата, която витае около Райхел, седящ неподвижно, застинал в мечтателно вцепенение, превърнал се в лимитроф4 на птиците и охлювите, и гаргойлите, на замъглените луни и запотените камъни или на горестната музика, дето непрестанно звучи в душата му дори когато той се надигне като побесняло кенгуру и започне да смазва всичко наоколо с огромната си опашка. Ако някога прочете тези редове и разбере, че съм си мислел за него, гледайки към Тотен Инсел, разбере, че никога не съм бил онзи враг, който той съзираше в мен, аз ще бъда истински щастлив. Може би в някоя от тези вечери, в които съм седял в Канони със Спиро, съзерцавайки вълшебния остров, Райхел, който нямаше друго освен любовта си към френското и французите, е бил измъкнат от леговището си на Емпас Руе и е бил натикан в гнусен концентрационен лагер.
Един ден се появи Теодор — доктор Теодор Стефанидис5. Той знаеше всичко за растенията, цветята, дърветата, скалите, минералите, нисшите форми на живот, микробите, болестите, звездите, планетите, кометите и тъй нататък. Теодор е най-ученият човек, когото някога съм срещал; и е светец до мозъка на костите. Освен това е превел редица гръцки стихотворения на английски. Благодарение на него аз за пръв път чух за Сеферис6, псевдоним на Георгиос Сефериадис. А после, със смесица от любов, възхищение и прикрит хумор, той ми спомена името Кацимбалис7, което по някаква неведома причина веднага ми направи впечатление. През онази вечер Теодор ни заля със сякаш изхалюцинираните картини от живота си в окопите на Балканския фронт с Кацимбалис по време на Световната война8. На следващия ден двамата с Даръл написахме едно възторжено писмо до Кацимбалис, който бил в Атина, изразявайки надеждата, че всички ние бихме могли да се срещнем там възможно най-скоро. Кацимбалис… приехме името му свойски, като че го бяхме познавали през целия си живот. Скоро след това Теодор си замина и се появи графиня Х с Ники и семейство млади акробати. Дойдоха най-неочаквано с малка лодка, натоварена с прекрасни хранителни продукти и бутилки отлежало вино от избите на графинята. С тази трупа от лингвисти, жонгльори, акробати и водни нимфи нещата тръгнаха дяволски добре още от самото начало. Ники имаше очи със зеления цвят на нилски води, а в косите му сякаш бяха вплетени змии. Помежду първата и втората визита на невероятната трупа, която всеки път идваше по море, с лодка, пълна с хубави неща, със семейство Даръл си направихме лагер, където да можем да се изпънем на песъчливия плаж. Тук времето изцяло бе спряло. Сутрин ни будеше откачен пастир, който упорито се опитваше да преведе овцете си през проснатите ни тела. И тогава в миг на една скала точно зад нас изскачаше побъркана вещица и го прогонваше с проклятия. Бяхме изненадвани всяка сутрин; будехме се с охкания и ругатни, последвани от лудешки смях. После бързешком цопвахме във водата, откъдето гледахме как козите се катерят по стръмните скални склонове — сцената поразително напомняше родезийските скални рисунки, копия от които може да се видят в Музея на човека в Париж. Понякога, когато бяхме в добро настроение, се втурвахме да се катерим след козите, за да слезем обратно, покрити с рани и ожулвания. Измина цяла седмица, откакто не бяхме зървали друго човешко същество освен кмета на едно планинско селце, отдалечено на няколко километра, който дойде да ни поогледа. Появи се един ден, докато си дремех сам в сянката на грамадна скала. Аз знаех около десет думи на гръцки, а той едва три на английски. Разговорът, който проведохме, беше забележителен, като се имат предвид езиковите ни ограничения. Виждайки, че той не бе съвсем с всичкия си, се почувствах свободен да правя каквото ми хрумне и тъй като семейство Даръл ги нямаше да ме предупредят да се въздържам от всякакви маймунджилъци, аз започнах да пея някаква смахната песен, измислена от самия мен, и да танцувам, имитирайки разни филмови звезди, китайски мандарин, мустанг, скачач във вода и тям подобни. Човекът като че ли доста се забавляваше, а поради някаква причина бе особено заинтригуван от китайското ми изпълнение. Започнах да му говоря на китайски, без да знам дори дума на този език, при което за мое учудване той ми отвърна на китайски, на неговия собствен китайски, който беше точно толкова добър, колкото и моят. На следващия ден доведе със себе си преводач само за да ми съобщи опашатата лъжа, че преди няколко години една китайска джонка била заседнала на същия този плаж и близо четиристотин китайци се разположили на брега, докато лодката им бъде поправена. Рече, че много харесвал китайците, че те били хубави хора, че езикът им бил много мелодичен, много интелигентен. Попитах го дали няма предвид разбираем, ама не, имал предвид точно интелигентен. Гръцкият език също бил интелигентен. И немският. Тогава аз му казах, че съм ходил в Китай, което си беше поредната лъжа, и след като му описах тази страна, се пренесох в Африка и му заразказвах за пигмеите, сред които също съм бил живял известно време. А той ми отвърна, че тук, в съседното село, имало неколцина пигмеи. И така продължихме от лъжа на лъжа още няколко часа, през които пихме вино и ядохме маслини. После някой от нас измъкна една флейта и започнахме да танцуваме — истински танц на свети Вит9, който продължи безкрайно дълго и завърши в морето, където се щипахме като раци и пищяхме, и мучахме на всички възможни езици по земята.
4
Лимитрофен (лат. — грц. limitrophus) — граничен, съседен; в случая — сроден, родствен. — Б.р.
5
Теодор Стефанидис (1896–1983) — гръцки поет, лекар и естествоизпитател, приятел и наставник на Джералд Даръл, брат на Лорънс Даръл. — Б.р.
6
Георгиос Сеферис (1900–1971) — гръцки поет, преводач, дипломат. Продължител на традицията на гръцката народна песен. Смятан за един от най-значимите гръцки поети на XX в. Носител на Нобелова награда (1963). — Б.р.
8
Милър има предвид Първата световна война, тъй като, когато е писал книгата, Втората световна още не е била избухнала. — Б.пр.
9
Свети Вит — християнски светец, римски мъченик от времето на ранното християнство. Убит е през 303 г. в Рим. По неизвестни причини през XVI в. в Германия се разпространило поверие, че болен човек може да оздравее, ако танцува пред статуята на светеца в деня на неговия църковен празник. За някои тези танци се превърнали в мания, която започнали да бъркат с нервното заболяване хорея. Впоследствие болестта била наричана и „танцът на свети Вит“. — Б.р.