Рано една сутрин си събрахме багажа и тръгнахме обратно към Калами. Беше необикновено зноен ден, а ни предстоеше двучасово катерене, преди да стигнем до планинското селце, където Спиро щеше да ни чака с колата. Първо трябваше да прекосим една пясъчна ивица в галоп, защото дори и през сандалите пясъкът изгаряше ходилата. После дойде ред на дълъг преход по коритото на пресъхнала река, който заради огромните камъни си беше изпитание даже и за най-здравите глезени. Най-накрая се добрахме до пътеката, извиваща се по планинския склон, по-скоро дере, отколкото пътека, която затрудни даже и планинските понита, на които бяхме натоварили вещите си. Докато се изкачвахме, отгоре се разнесе странна мелодия. Подобно на гъстата мъгла, издигаща се от морето, тя ни обгърна в носталгичните си гънки и после също тъй внезапно заглъхна. Подир стотина метра се натъкнахме на поляна, насред която имаше огромен казан, пълен с отровна течност — инсектицид за маслиновите дървета, който млади жени разбъркваха, пеейки. Това беше песен за смъртта, която удивително подхождаше на обвития в мъгли пейзаж. Тук и там, където парообразните облаци се бяха разсеяли, за да разкрият групичка дървета или голи назъбени камънаци, ехото на тревожната мелодия гърмеше като духов оркестър. От време на време голям синеещ се къс от морето изплуваше от мъглата — не на равнището на сушата, а някъде по средата между земята и небесата, като след тайфун. Къщите също, когато масивните им силуети разпръскваха миража, изглеждаха сякаш увиснали във въздуха. Цялата атмосфера бе изпълнена със страховито библейско величие, допълвано от подрънкващите звънчета на понитата, ехото на отровната песен, едва доловимото боботене на морските вълни далеч долу и неразбираемия шепот на планината, който най-вероятно не бе нищо друго освен камбанен звън от храмовете в знойната мараня на йонийското утро. Приседнахме да отдъхнем на ръба на пропастта, твърде запленени от гледката, за да можем да продължим нататък през прохода, водещ към ясния слънчев свят на трудовото ежедневие в планинското селце отвъд. В това оперно царство, където „Даодъдзин“10 и древните веди11 драматично се сливаха в полифоничен дисонанс, вкусът на леката гръцка цигара още повече наподобяваше вкуса на слама. Тук дори самото небце се настройваше метафизично — това беше драма на въздушните сфери, на висините, на извечния конфликт между душата и духа.
10
„Даодъдзин“ — трактат, който според традицията е написан от древнокитайския философ Лаодзъ, живял през VI в. пр.н.е., основоположник на даоизма. Означава буквално „Книгата за Пътя и неговата сила“ и е базисно произведение за философския, както и за религиозния даоизъм. — Б.р.
11
Веди (санскр. — букв. знание, свещено учение) — съвкупността от най-древните текстове на индийската литература, свещените книги на индуизма. — Б.р.