За пръв път в живота си отказвах на някого толкова упорито. Това ми хареса. Когато наближих хотела, един възрастен мъж с дълга коса и доста голяма бохемска шапка изскочи от тъмна уличка и поздравявайки ме на перфектен английски, протегна ръка за милостиня. Инстинктивно бръкнах в джоба си и измъкнах шепа монети, може би петдесет или шейсет драхми. Той ги взе, поклони се почтително, махайки огромната си шапка, и с искреност и непрестореност, които ме смаяха, ме уведоми на безупречния си английски, че макар да е благодарен за щедростта ми, това нямало да бъде достатъчно за нуждите му. Попита ме дали имам възможността, вметвайки, че знае, че е наистина много, за да се иска от непознат, да му дам още двеста драхми, необходими му да си плати сметката в хотела. Добави, че пак нямало да му стигнат за храна. Веднага извадих портфейла си и му наброих двеста и петдесет драхми. Сега бе негов ред да се изуми. Беше помолил, ала явно въобще и не бе предполагал, че ще ги получи. Очите му се насълзиха. Той подхвана една прекрасна реч, която аз прекъснах, обяснявайки, че трябва да настигна приятелите си, които били избързали напред. Оставих го насред улицата с шапка в ръка, вторачил се в мен, като да бях призрак.
Тази случка подобри настроението ми. „Искайте — е казал нашият Господ и Спасител Исус Христос — и ще ви се даде.“ Искайте, запомнете. Не настоявайте, не просете, не крънкайте, не си служете с измама. Много просто, рекох си. Почти прекалено просто. А нима има по-добър начин?
След като вече заминаването ми беше сигурно, Кацимбалис отчаяно се опита в последната минута да организира няколко екскурзии. Бе невъзможно при ограниченото време, с което разполагах, даже и да си помисля да посетя връх Атон или Лесбос, или Миконос, или Санторини. Делфи да, може би дори и Делос. Всеки ден по обяд Кацимбалис ме чакаше в хотела. Обядвахме докъм пет или шест следобед, после се отправяхме към една винарска изба и с по няколко аперитива разпалвахме апетита си за вечеря. Кацимбалис беше в по-добра форма от всякога, макар все още да се оплакваше от артрит, мигрена, болки в черния дроб, загуба на паметта и тъй нататък. Където и да отидехме, към нас се присъединяваше някой от безбройните му приятели. В такава атмосфера разговорите придобиваха фантастични пропорции; новодошлият биваше вмъкван в архитектурния план на разказите му със сръчността и лекотата на средновековен дърводелец или зидар. Пътешествахме по вода и суша; плавахме по Нил, пълзяхме по корем из пирамидите, оставахме за малко в Константинопол, обикаляхме кафенетата на Смирна, играехме в казиното в Лутраки, а после в Монте Карло; оцелявахме в Първата и Втората балканска война, връщахме се в Париж точно навреме за мирните договори, будувахме по цели нощи заедно с монасите от Атон, промъквахме се зад кулисите във „Фоли Бержер“, мотаехме се из чаршията на Фес, полудявахме от скука в Солун, отскачахме до Тулуза и Каркасон, изследвахме Ориноко, спускахме се по Мисисипи, прекосявахме пустинята Гоби, посещавахме операта в София, хващахме тиф в Тифлис116, изпълнявахме номер с вдигане на тежести на арената на Медрано, напивахме се в Тива и се прибирахме с мотори, за да играем на домино срещу близката метростанция.