Накрая решихме да отидем в Делфи, древния център на света. Периклис Византис, приятел на Гика, ни беше поканил да прекараме няколко дни в новото общежитие за чуждестранни студенти, което правителството бе построило. Отбихме се в музея в Тива с един прекрасен Пакард117 — Гика, Византис и аз. Поради някаква причина Кацимбалис бе заявил, че ще пътува с автобус. Необяснимо защо, Тива изглеждаше точно каквато си я бях представял; обитателите й също отговаряха на недодялания образ, който си бях изградил още като ученик. Гидът в музея беше едно невъзпитано добиче, подозрителен към всяко наше движение; едва бяхме успели да го накараме да ни отвори вратата. И все пак Тива ми хареса; бе доста по-различна от останалите гръцки градове, които бях посетил. Беше към десет сутринта и въздухът бе опияняващ; струваше ми се, че сме сам-сами насред огромно пространство, изпълнено с танцуваща теменужена светлина; изправени бяхме пред един друг свят.
Когато се изнизахме от града, пълзейки по ниските хълмове, гъсти и къдрави като негърска глава, Гика, който седеше до шофьора, се извърна, за да ми разкаже странен сън, присънил му се през нощта. Беше необикновен сън за смърт и преобразяване, в който той бе излязъл от тялото си и бе напуснал света. Докато ми описваше чудните духове, с които се бил срещнал в другия свят, аз гледах към вълнистия пейзаж, ширнал се пред нас. Отново останах с впечатлението за едно безкрайно, всеобхващащо пространство, което ни заобикаляше отвсякъде, такова, каквото бях съзрял в Тива. Синхронът между сън и реалност бе страхотен, двата свята се сливаха в купа кристална светлина и ние, пътешествениците, увисвахме над земния живот. Всяка мисъл за посока изчезна; бръмчахме плавно над танцуващата земя, движейки се към празнотата на чистата сетивност, а сънят, който бе халюцинация, изведнъж стана жив и непоносимо реален. Точно когато той описваше онова странно усещане, породено от внезапното откриване на собственото тяло, проснато на леглото, внимателното балансиране, за да може бавно да се спусне и да се намести отново вътре в него, без да изгуби пръст или ръка, аз с крайчеца на окото си зърнах абсолютната, поразяваща красота на огромната равнина на Тива, към която приближавахме, и неспособен да се овладея, избухнах в сълзи. Защо никой не ме е предупредил за това?, извиках. Помолих шофьора да спре за малко, та да мога с един широк поглед да погълна цялата гледка. Все още не бяхме стигнали ложето на равнината; намирахме се сред ниски хълмчета и възвишения, замразени на място от пъргавите предвестници на светлината. Бяхме в центъра на онази мека тишина, която попива дори и диханието на боговете. Човекът няма нищо общо тук, нито природата. Нищо не помръдва, не потрепва в това царство, с изключение на пръста на мистерията; това е покоят, който се спуска над света, преди да настъпи чудо. Самото чудо не се запечатва, единствено неговото случване, единствено теменуженото сияние на дирята му. Това е един невидим коридор от време, огромна бездиханна пауза, която се издува подобно на утроба и след като е преминала през болките, се отпуска също часовник с развита пружина. Плъзгаме се през дългата гладка равнина, първия истински оазис, който виждам. Как да го различа от всички други бликащи от свежест райове, познати на човека? По-плодороден ли е, по-тучен, с по-обилен добив? Или е жужащ кошер? Не мога да кажа, че откривах тук кое да е от тези неща. Равнината на Тива бе празна, нямаше хора, нито посеви. В недрата на тази празнота пулсираше кръв, която течеше в черни, сбръчкани вени. Сънищата на отдавна умрели хора все още бълбукаха и се пукаха, процеждащи се през гъстите пори на земята, а ята подплашени птици отнасяха в небесата прозрачните им нишки.