Същата вечер, докато слушах Периклис Византис на масата в голямата зала, аз реших да потегля за Атина на следващия ден. Той тъкмо ме увещаваше да остана, а и наистина имаше защо, но почувствах, че нещо ме очаква там. Сутринта на закуска, за негово огромно учудване, му съобщих какво съм намислил. Казах му откровено, че всъщност нямам основателна причина за тръгването си, с изключение на най-основателната от всички — инстинктивното желание. Имах привилегията да съм първият чужденец, насладил се на удобствата на новото общежитие, и внезапното ми отпътуване несъмнено беше лош начин да изразя благодарността си, ала така стояха нещата. Гика и Кацимбалис веднага заявиха, че ще ме придружат. Надявам се, че щом прочете какво ми се случи, след като пристигнах в Атина, добрият кириос Византис ще ми прости за грубото държание и не ще го сметне за типично американско.
Скоростното връщане бе още по-впечатляващо за мен от идването ни. Стигнахме Тива в късния следобед, Кацимбалис ме гощаваше с разказ за лудешките си пътувания с мотоциклет от Тива до Атина на пияна глава. Струваше ми се, че тъкмо бяхме подминали великото бойно поле на Платея120 и може би това пред нас бе планината Китерон, когато изведнъж си дадох сметка за необикновеното, наподобяващо капан геоложко образувание, през което профучавахме като коркова тапа. Отново се бяхме озовали в един от ония страховити проходи, в които нашествениците са били изклани като пилци, място, което би следвало да е утеха и щастие за всички ръководещи отбраната пълководци по света. Нямаше да се учудя, ако именно тук Едип е срещнал Сфинкса. Бях дълбоко смутен, разтърсен из основи. Ала от какво? От асоциации, родени от познанията ми за древността? Надали, тъй като имам оскъдни познания по гръцка история, а даже и те са безкрайно объркани, също като цялата останала история. Не, както при свещените, така и при лобните места летописът на събитията е вкопан в самата земя. Истинската радост на историка или археолога, направил откритие, трябва да идва от потвърждаването на истинността, не от изненадата. Нищо от случилото се на тази земя, колкото и дълбоко да е заровено, не е скрито от човека. Някои места се извисяват подобно на семафори, разбулвайки не само следите, но и събитието — ако обаче към тях пристъпим с напълно чисти сърца. Убеден съм, че историята е многопластова и че окончателното й разчитане ще се осъществи едва тогава, когато възстановим дарбата си да виждаме.
Щом се прибрах в хотела и разбрах, че съм получил пари, за да се върна в Америка, си помислих, че може би именно това ме бе довело обратно в Атина, ала на сутринта, като видях Кацимбалис, очакващ ме със загадъчна усмивка, усетих, че явно има и друга, по-важна причина. Бе студен зимен ден, от околните хълмове се спускаше остър вятър. Беше неделя. Някак си всичко бе претърпяло радикална промяна. След близо десет дни един кораб щеше да отплава и понеже знаех, че ще се кача на него, това означаваше, че пътуването ми е към своя край.
Кацимбалис бе дошъл да ми предложи да посетим някакъв арменски гадател, при когото той и неколцина негови приятели вече били ходили. Съгласих се с удоволствие, защото бе нещо, което никога дотогава не бях правил. Веднъж в Париж за малко не отидох, след като бях станал свидетел на халюциногенния ефект, който подобно преживяване оказа върху двама близки мои приятели. Бях на мнение, че надали би могло да се очаква повече от едно добро или лошо прочитане на мислите.
Гадателят живееше в арменския бежански квартал в Атина — част от града, която ми бе непозната. Бях чувал, че е мизерна и живописна, но нищо от онова, което бях чувал, не ме бе подготвило за гледката, разкрила се пред очите ми. Най-интересното в този квартал бе неговата двойственост. Около разваления жълтък на яйцето е разположена чисто новата черупка на общността. Почти двайсет години тези нещастници бяха мечтали да се преместят в обещаните нови жилища. Домовете, които правителството е построило и сега очакват бъдещите си обитатели (безплатно, надявам се), биха могли да послужат за пример във всяко отношение. Контрастът между тях и копторите, където едно поколение бежанци по някакъв начин бе успяло да оцелее, е, меко казано, фантастичен. От бунището цяла една общност бе подсигурявала подслон за себе си и за своите животни, за домашните си любимци, за мишките, въшките, дървениците, микробите. С напредъка на цивилизацията подобни пъпчиви, гноясали струпвания на човешки същества, разбира се, не са необичайна гледка. Колкото по-зашеметяващо се въздигат световните градове със своята елегантност и размери, могъщество и влияние, толкова по-катастрофални стават социалните промени и все повече набъбват армиите от безработни, бедстващи, бездомни, безпарични индивиди, които, за разлика от окаяните арменци в Атина, нямат даже и привилегията да се ровят из сметищата, откъдето да си набавят покрив, а биват принуждавани да продължават похода на фантоми, посрещани в собствената си страна с пушки, гранати, бодлива тел, избягвани като прокажени и избивани като вредители.
120
Битката при Платея (479 г. пр.н.е.) е едно от най-големите сражения по време на Гръко-персийските войни, при което персите претърпяват поражение. — Б.р.