Домът на Арам Хурабедян бе напъхан дълбоко във вътрешността на лабиринта и се наложи да разпитваме и обикаляме дълго, преди да го намерим. Когато най-накрая зърнахме малката табелка, разбрахме, че сме доста подранили. Близо час бродихме наоколо, убивайки времето, чудейки се не толкова на нищетата, колкото на трогателните усилия, които хората бяха положили, за да разкрасят тези мизерни бараки. Макар да бе съградено от отпадъци, в това селце имаше повече чар и стил, отколкото можеш обикновено да откриеш в един модерен град. То раждаше книги, картини, мечти, легенди: раждаше имена като Луис Карол, Йеронимус Бош, Брьогел, Макс Ернст, Ханс Райхел, Салвадор Дали, Гоя, Джото, Паул Клее, ако трябва да спомена някои от тях. Въпреки всичко от цялата тази ужасяваща беднотия и страдание струеше едно свято сияние; изненадата да съзреш крава или овца в стаята, в която спят майката и детето, извикваше чувство на почит. Не изпитваш и най-малкото желание да се изсмееш, виждайки сиромашка колиба с импровизиран солариум отгоре, направен от парчета ламарина. Всеки подслон бе разделен поравно и предназначен както за птиците в небето, така и за животните в полето. Човек става близък с друг човек единствено в мъката и болката; явно само тогава животът му е красив. Крачейки по тясна, покрита с дъски уличка, аз се спрях, за да разгледам витрината на една книжарница, привлечен от онези шарени приключенски книжки, които никога не си се надявал да видиш в далечна страна, макар и популярни на всички езици. Сред тях се открояваше едно лъскаво томче с червени корици, гръцко издание на „Двайсет хиляди левги под водата“ от Жул Верн. Порази ме най-вече мисълта, че светът, в който беше захвърлена тази фантастична история, бе по-фантастичен от всичко, което Жул Верн би могъл да си представи. Как може някой, долетял посред нощ от чужда планета и озовал се в тая странна общност, да си представи например, че на тази Земя съществуват и други създания, обитаващи грамадни небостъргачи, щом дори и материалите, от които са направени, затрудняват ума да ги опише? А след като между два толкова близки свята зее такава пропаст, каква ще да е пропастта между днешния свят и онзи, дето ще дойде? Въображението ни се напряга до краен предел даже когато се опитаме да погледнем само петдесет или сто години напред; ние сме неспособни да прозрем отвъд повтарящия се цикъл на война и мир, богатство и бедност, правилно и неправилно, добро и зло. Пренесете се двайсет хиляди години напред: нима все още виждате бойни кораби, небостъргачи, църкви, лудници, гета, имения, национални граници, трактори, шевни машини, консервирани сардини, малки хапчета за черния дроб и прочее, и прочее? Как ще бъдат изкоренени тези неща? Как ще дойде новият свят, добър или лош? Съзерцавайки красивото томче на Жул Верн, най-сериозно си зададох въпроса: Как ще дойде? Зачудих се наистина дали някога изобщо сме се замисляли за премахването на тези неща. Защото, докато стоях там, мечтаейки, у мен се зароди усещането, че всичко е спряло на пауза, че аз не съм човек, живеещ в XX век, а посетител от никой век, виждащ онова, дето вече е видял и ще вижда отново и отново, и мисълта, че това е възможно, бе крайно потискаща.
Вратата отвори жената на гадателя. Тя имаше ведро, изпълнено с достойнство изражение, което веднага ми направи добро впечатление. Посочи към съседната стая, където съпругът й седеше до една маса с навити ръкави на ризата, подпрял глава с ръце. Четеше от огромна книга, наподобяваща Библията. Щом влязохме, той стана и ни приветства сърдечно. У него нямаше нищо театрално, показно; повече приличаше на майстор, който се занимава с равинските си науки, отколкото на медиум. Побърза да обясни, че не притежавал никакви свръхестествени способности, че просто е изучавал кабалата доста години и е посветен в изкуството на арабската астрология. Знаеше арабски, турски, гръцки, арменски, немски, френски, чешки и няколко други езика, а доскоро бил служител в чехословашкото консулство. Единствената информация, която поиска от мен, бе датата, часът и мястото на раждане, малкото ми име и малките имена на майка ми и баща ми. Би трябвало да спомена, че преди да ми зададе тези въпроси, той каза на Кацимбалис, че аз определено съм Козирог от Юпитеров тип. Консултира се с книгите си, направи изчисленията бавно и методично и вдигайки глава, започна да говори. Обръщаше се към мен на френски, от време на време, когато нещата станеха по-сложни, прибягваше до помощта на Кацимбалис, който ми превеждаше от гръцки на английски. От лингвистична гледна точка, така да се каже, ситуацията бе интересна. Чувствах се необикновено спокоен, трезв, сигурен в себе си, забелязвах всеки един предмет в стаята и все пак нито за миг не се разсейвах. Бяхме седнали във всекидневната, която бе изключително чиста и подредена, атмосферата силно ми напомняше домовете на бедни равини, които бях посещавал в други градове по света.