На сутринта поехме към Микена, където семейство Даръл не бяха ходили. Въздухът бе свеж, пътят — свободен и чист, всички бяхме в превъзходно настроение. Въздействието на Пелопонес върху всеки човек, мисля, е еднакво. Най-доброто сравнение, което ми хрумва, е, че то е подобно на неусетно, бързо пробождане в сърцето. Даръл, отрасъл в Индия, близо до границата с Тибет, бе силно развълнуван и призна, че понякога имал усещането, сякаш се намира в Индия, в хълмистите земи. Когато наближихме Микена, той бе впечатлен още повече. Винаги словоохотлив и ясно изразяващ се, сега с удоволствие забелязах, че се е умълчал.
Този път, екипирани с фенерче, решихме да се спуснем по хлъзгавите стълби вътре в кладенеца. Даръл тръгна първи, после Нанси, а аз ги последвах страхливо. По средата инстинктивно спряхме и започнахме спор дали да продължим по-надолу. Отново изпитах същия онзи ужас, който бях почувствал и преди, когато идвахме с Кацимбалис, дори по-силен, понеже сега бяхме слезли още по-дълбоко в земните недра. Боях се от две неща — първо, че крехката подпора в началото на стъпалата няма да издържи и ние ще се задушим до смърт в пълен мрак, и второ, че бе достатъчна само една погрешна стъпка и щях да се озова на дъното на ямата сред змии, гущери и прилепи. Олекна ми невероятно много, щом Даръл след дълго убеждаване склони да се върнем. Бях благодарен, че сега съм първи, не последен. Като се добрахме до повърхността, бях облян в студена пот, а в мислите си все още отблъсквах с ритници демоните, които се опитваха да ме завлекат обратно в страховитото блато. Припомняйки си изпитанието месеци по-късно, аз най-откровено заявявам, че по-скоро бих предпочел да бъда разстрелян, отколкото да се спусна сам по това стълбище. Навярно щях да умра от инфаркт още преди да достигна дъното.
Трябваше да минем през Аргос, който бях виждал само отдалече, и да се отправим, прехвърляйки планините, към Триполи. Изкачването от плодородната Аргоска равнина до първия ред възвишения е съвсем различно и доста вълнуващо приключение. Пътят е тесен, завоите — остри и опасни, склонът — отвесен. По пътя се движат автобуси, управлявани, струва ми се, от откачалки, тъй като гъркът, както и преди съм казвал, е неразумен и безразсъдно смел по природа. Облаците се скупчваха, предвещавайки буря, а ние едва започвахме да прекосяваме лежащите пред нас хребети. В едно не бяхме сигурни — дали спирачките ще издържат. Питахме се, докато преодолявахме изключително остър завой, чакайки настръхнали един автобус да мине край нас, без да одраска бронята на колата. Най-накрая, като се изтърколихме по ръба на грамадния супник, който, увери ме Даръл, бил Аркадия, заваля и върху ни с пълна сила се стовари леден вятър, студен като ръката на смъртта. Междувременно, въртейки волана със сръчността на клоун, Даръл описваше надълго и нашироко достойнствата на „Дафнис и Хлоя“122. Дъждът шибаше от двете страни и отзад, двигателят взе да се дави и пуфти, чистачките отказаха, ръцете ми бяха замръзнали, а по шапката и гърба ми се стичаше вода. Въобще не ми се слушаше за Дафнис и Хлоя; мислех си колко по-комфортно щеше да ми бъде да си стоя на хлъзгавото стълбище в Микена.
Щом превалихме билото на планината, съзряхме широкото плато, на което бе разположен Триполи. Внезапно дъждът спря и се появи дъга, най-обнадеждаващата, фриволна, весела дъга, която някога съм виждал, и скоро бе последвана от втора, като и двете сякаш бяха точно пред нас, ала същевременно все така дразнещо недостижими. Преследвахме ги с лудешка скорост надолу покрай дългите извиващи се проломи, които водеха към платото.
Хотелът, където обядвахме, беше прекрасен, пийнахме вино, отръскахме се като кучета и поехме към Спарта. Заваля пак — порой, който, с кратки прекъсвания, щеше да продължи три дни. Ако трябва отново да предприема това пътуване, бих си пожелал още един такъв проливен дъжд. Цялата равнина бе преобразена все едно с магическа пръчка от светлокафявия потоп, навред бяха изникнали невероятно красиви езера и реки. Земята придоби още по-азиатски вид, засилвайки усещането за пътешествие и умножавайки нашите и без това големи очаквания. Когато долината на река Евротас се появи в полезрението ни, дъждът спря, а лекият южен вятър донесе топлина и ухание, които определено бяха приятни. Вдясно от дългата Спартанска равнина се издигаше Тайгет, планинска верига със заснежени върхове, простираща се до края на полуострова. С наближаването на Спарта ароматът на портокали ставаше все по-силен. Влязохме в града към четири следобед. Централният хотел, който обхващаше почти цяло каре, беше пълен. Наложи се да обикаляме близо час, преди да успеем да си намерим стаи. Даръл смяташе мястото за мизерно; на мен ми хареса. Вярно е, че няма нищо древно във вида на Спарта; тя едва ли е по-различна от Коринт, и все пак сигурно защото е южен град, ми се стори по-оживена, по-ведра и по-привлекателна. Спарта излъчва нещо вулгарно, дръзко, агресивно, сякаш е била повлияна от завърналите се американизирани гърци. Естествено, на всяка крачка бяхме разпознавани като англичани и поздравявани на английски, нещо, което англичаните ненавиждат, но на американец като мен изобщо не му прави впечатление. В интерес на истината аз дори се радвам на тези случайни контакти, бидейки страшно любопитен да узная какво мислят хората, и най-вече онези гърци, съумели да проникнат в най-отдалечените чуждоземни места. Тъй като никога не е бил в Америка, Даръл не би могъл да разбере, че грубият език и маниери на тия приятелски настроени гърци са съвършено обичайни, нормални и приемливи за американеца, понеже са били придобити именно благодарение на общуването с чистокръвни американци. Гъркът не е такъв по природа; доколкото имам впечатления, той е любезен, внимателен, деликатен. В тези спартанци аз открих следите тъкмо на онези черти, от които се възмущавам у сънародниците си; искаше ми се да ги поздравя, всекиго поотделно и всички заедно, за здравия разум да се върнат обратно в родината си.