Понеже разполагахме с малко свободно време преди вечеря, отскочихме до Мистра, византийско селище, чиито развалини са главната атракция за посетителите на Спарта. Каменистото корито на Евротас все още не се бе превърнало в онзи пенещ се водовъртеж, който щеше да бъде на сутринта. Сега беше бързоструен леден поток, извиващ се подобно на черна змия в плиткото си блещукащо ложе. Поради някаква причина не отидохме до руините, а останахме в колата, съзерцавайки ширналата се равнина. На връщане минахме покрай един приятел на Даръл, без да спрем. Направи ми впечатление, че се поздравиха твърде студено и равнодушно. „Какво става — учудих се аз, — да не би да сте скарани?“ Даръл изглеждаше изненадан от въпроса ми. Не, не били скарани — какво ме е накарало да си го помисля? „Е, не е ли малко необичайно да се натъкнеш на стар приятел в странно кътче като това?“, попитах. Не си спомням какво точно ми отговори, беше нещо от рода на: „Какви да ги дробим с един англичанин тук? И у нас не са стока. Нима искаш да си разваля почивката?“. Думите му ме заставиха да се замисля. В Париж никога не съм се радвал на срещата с познат американец. Но то бе, защото смятах Париж за свой дом, а у дома човек решава, колкото и погрешно да е това, че има правото да бъде груб, неучтив и необщителен. Ала далеч от къщи, особено на напълно непознато място, винаги ми е било приятно да попадна на сънародник, дори и да се окаже, че е непоправим досадник. Всъщност, щом напусна познатите територии, скуката, враждебността и предразсъдъците у мен изчезват. Ако срещна най-върлия си враг в Самарканд например, сигурен съм, че ще отида при него и ще му подам ръка. Даже бих преглътнал лека обида или оскърбление, за да спечеля неговата благосклонност. Не знам защо, освен може би защото самият факт, че си жив и дишаш в някоя друга част на света, прави недоброжелателството и нетолерантността абсурдни, каквито те и в действителност са. Спомням си за един евреин, който в Америка ме мразеше, понеже ме смяташе за антисемит. Срещнахме се на железопътна гара в Полша няколко години по-късно. Веднага щом ме съзря, омразата му се стопи. Не само се зарадвах, че го виждам, но и бях нетърпелив да му се извиня, задето, с право или не, съзнателно или не, съм предизвикал неговата ненавист. Ако се бяхме засекли в Ню Йорк, откъдето се познавахме, реакциите ни едва ли щяха да бъдат същите. Размишление, което, признавам, представлява тъжен коментар за това колко ограничени могат да бъдат хората. То поражда други, още по-горчиви — например за глупостта, която кара противниците да продължат да враждуват дори и когато се изправят пред общ враг.
Като се върнахме обратно в града, седнахме в едно задушно кафене, което приличаше на тия по гарите, и отново бяхме поздравени от приятел, този път грък, някакъв чиновник, който Даръл познаваше от Патра. Скоро той го отпрати най-учтиво и приятелски. Не бе искал да го обиди, сигурен съм, защото в това отношение Даръл въобще не прилича на англичанин, и все пак ми се стори, че сякаш издигахме стена от лед около себе си. В Лондон или Ню Йорк шумната шарения на тълпата щеше да ме подразни, но в Спарта тази коледна атмосфера ми беше изключително интересна. Ако бях сам, несъмнено щях да се представя на някоя групичка, която ми хареса, и да се включа във веселбата, колкото и идиотско да бе това. Ала при англичаните не е така; англичанинът ще гледа и ще страда поради неспособността си да се отпусне. Тези мои забележки, за съжаление, създават напълно погрешна представа за Даръл, който обикновено е най-сговорчивият, дружелюбен, приветлив, откровен и прям човек, дето можеш да си представиш. Но Коледа е ужасен ден за чувствителния англосаксонец и шофирането на раздрънкана таратайка под дъжда по опасни пътища надали би го разведрило. Лично аз не знам какво означава да си прекараш весело на Коледа. За пръв път в живота си бях готов за това — в Спарта. Ала не ми било писано. Нямаше какво друго да правим, освен да хапнем и да си легнем. И да се молим дъждът да спре до сутринта.