Даръл, който бе грохнал от умора, отказа да търсим ресторант. Излязохме от кафенето и се напъхахме в някаква задимена изба, студена и влажна. Радиото беше усилено до дупка и пищеше, квичеше, виеше, мучеше. И сякаш за да се почувства той още по-зле, програмата беше немска и ни бомбардираше с меланхолични коледни песнички, лъжливи новини за германските победи, проядени от молци виенски валсове, провлечени Вагнерови арии, влудяващи тиролски песни, благословии за хер Хитлер и гадната му банда главорези и тъй нататък. За капак, храната беше отвратителна. Но светлините бяха разкошни! Осветлението бе толкова прекрасно, че ястията взеха да изглеждат халюциниращо съблазнителни. На мен поне всичко това започваше да ми прилича на Коледа — тоест горчива, проядена от молци, жлъчна, пиянска, червива, плесенясала, слабоумна, малодушна и абсолютно изкуфяла. Ако някой пиян грък беше нахълтал със сатър и бе захванал да кълца ръце, аз щях да му река: „Браво! Весела Коледа, щастливо човече!“. Ала единственият пиян грък, който видях, бе някакъв дребосък на съседната маса, дето изведнъж силно пребледня и най-неочаквано издрайфа купчина великолепна бълвоч, а после тихомълком, с глухо „пльок“, отпусна натежала глава в нея. Отново ще кажа, едва ли бих могъл да виня Даръл, че беше отвратен. По него време нервите му бяха опънати докрай. Вместо веднага да си тръгнем, ние останахме, за да продължим някакъв глупав спор за общите добродетели на различните народи. Малко по-късно, докато пресичахме площада с неговите старомодни аркади под лекия дъждец, Спарта ми се стори още по-привлекателна, отколкото първия път, като я зърнах. Прилича много на Спарта, рекох си, което е безсмислено и все пак е точно това, дето имах предвид. Когато преди си бях мислил за нея, винаги си я представях като селце с много синьо и бяло, захвърлено насред плодородна равнина. Спарта би трябвало да е пълната противоположност на Атина. И наистина целият Пелопонес сякаш неминуемо внушава подобно усещане. Срещу прекрасната, блещукаща като диамант Атика стои един упорит ленивец, който устоява не поради някаква смислена причина, а заради извратеното удоволствие да устои. С право или не, Спарта остава в паметта ми като олицетворение на своенравна, тъпа праведност, противен добродетелен бегемот, без да добавя нищо към света въпреки напредничавите си евгенични идеали. Този образ сега потъва в калта, сънлив като костенурка, доволен като крава, безполезен като шевна машина в пустинята. Сега вече Спарта би могла да ти хареса, защото подир векове на западане не представлява опасност за света. Тя е точно онова старомодно, грозновато, не особено привлекателно селце, дето си си представял. Тъй като не си нито разочарован, нито с разбити илюзии, можеш да я приемеш такава, каквато е, радостен, че не е ни повече, ни по-малко от това, което изглежда. Фокнър би могъл да се хване и да напише дебела книга за лошите й страни, защо и доколко тя не е това или онова. Под дъжда, в мрачната празничност с византийски привкус, аз открих в нея една положителна черта — че тя е, че е Спарта и бидейки Спарта, следователно е гръцка, което е достатъчно само по себе си, за да компенсира всички противопоставящи се аномалии на Пелопонес. Дълбоко в душата си, признавам, изпитах извратено удоволствие, че Спарта най-сетне ми бе показала англичанина у Даръл, със сигурност най-безинтересното у него, но и нещо, дето не беше за пренебрегване. В същото време съзнавах, че никога в живота си не съм се чувствал толкова много американец, което е любопитно и вероятно има някакво значение. Всичко това кристализира в съзнанието ми подобно на забравен факт, Q.E.D.123, от Евклидовата история на света.
Валя през цялата нощ и на сутринта, като слязохме да закусим, продължаваше да се лее. Даръл, все още чувствайки се типичен англичанин, настоя да получи две сварени яйца. Бяхме седнали в едно кътче, от което имахме изглед към площада. Двамата с Нанси вече почти приключвахме с чая и препечените филийки, когато яйцата пристигнаха. Даръл обърна едната чашка и внимателно почука по черупката на яйцето. Било прекалено рохко и изстинало, оплака се на висок глас, викайки сервитьорката, която се оказа жената на собственика. „Моля, поварете ги още малко — каза той, — и двете.“ Изминаха десет или петнайсет минути. Същата работа и същият резултат. Само дето сега яйцето бе толкова спукано, че не можеше да бъде върнато. Решен обаче да закусва яйца, Даръл повика сервитьорката отново. Обясни внимателно, с едва сдържан гняв, че искал яйцата средно сварени. „Това го оставете — рече, — поварете само другото още малко, и по-бързо, моля ви, не мога да стоя тук цяла сутрин.“ Жената тръгна, обещавайки да направи всичко възможно. И пак зачакахме, този път по-дълго. С Нанси си поръчахме още чай и препечени филийки. Изпушихме няколко цигари. Накрая аз станах, за да погледна през прозореца, дочул някакъв странен шум долу, и взирайки се, видях жената да прекосява площада с чадър, крепейки яйцето в ръка. „Ето го, идва“, подхвърлих. „Идва кое?“, попита Даръл. „Ами яйцето! Носи го.“„Какво значи това?“, възкликна той, вземайки студеното яйце и трошейки черупката. „Нямаме печка — отвърна жената. — Трябваше да отида при пекаря, за да го сваря. Сега достатъчно твърдо ли е?“ Изведнъж Даръл взе да се извинява. „Идеално е“, заяви, чукайки го силно с дръжката на лъжицата. И докато й се усмихваше благодарствено, добави на английски: „Проклета идиотка, не можа ли да ни го каже още в началото? Твърдо е като камък, дявол да го вземе“.
123
Quod erat demonstrandum (лат.) — което трябваше да се докаже. Традиционна формула, с която завършва математическо доказателство или философска аргументация. Употребява се предимно като абревиатура и е използвана още от древногръцките математици, сред които Евклид и Архимед. — Б.р.