Поехме отново под дъжда, спирайки тук и там на ръба на някоя пропаст, за да хвърлим бърз поглед. Колата едва вървеше, пуфтейки и хриптейки, сякаш със сетни сили. На около пет километра от Триполи, насред един истински потоп, придружен от градушка, гръмотевици и светкавици, пътят — наводнен като оризище, тя изведнъж потрепери силно и се закова на място. Можехме да се намираме и на петдесет километра, беше все едно; нямаше абсолютно никакво движение и никакъв начин да получим помощ. Да излезем от колата, би означавало да нагазим в кал до колене. Трябваше да хвана влака за Атина от Триполи, а друг освен този нямаше. Щях да изтърва и кораба, който потегляше на следващия ден. Беше толкова очевидно, че колата е изпуснала сетната си искрица живот, та ние си стояхме, смеейки се и шегувайки се с плачевното си положение, без дори да пробваме да я подкараме. Петнайсетина минути по-късно смехът ни замря. Изглежда, бяхме обречени да останем тук целия следобед, може би и цялата нощ. „Защо не се опиташ да предприемеш нещо?“, рече Нанси. Даръл тъкмо казваше, както обикновено, щом тя предложеше съвет: „Що не млъкнеш?“, когато инстинктивно направи няколко автоматични движения. За наше учудване чухме как нещото изфуча. „Скапаната таратайка тръгна“, извика той и наистина, само настъпи газта и тя подскочи като кенгуру и отпраши. Пристигнахме на пълна скорост пред хотела, където ни посрещна портиер с огромен чадър. Колата изглеждаше така, сякаш ей сега щеше да бъде понесена от потопа и запратена право на връх Арарат.
Влакът трябваше да потегли в четири, тъй че имахме време да хапнем заедно за последно. Даръл се помъчи да ме склони да остана и вечерта, убеден, че корабът няма да тръгне навреме. „Нищо не е навреме в тая скапана страна“, увери ме той. Вътре в себе си аз се надявах, че някакъв сгоден инцидент ще ме забави. Ако изпуснех кораба, друг нямаше да има сигурно цял месец, а дотогава Италия може би щеше да обяви война на Гърция и така да бъда задържан в Средиземноморието — една доста приятна перспектива. Въпреки това си казахме „довиждане“. Сега всичко зависи от Съдбата, помислих си. Даръл и Нанси щяха да отидат в Епидавър, после в Олимпия. Аз се връщах обратно в затвора.
Файтонът ме чакаше пред вратата. Семейство Даръл стояха на стъпалата и ми махаха. Звънчетата зазвъняха, перденцата се спуснаха и потеглих в гъста мъгла от дъжд и сълзи. „Къде ли ще се срещнем отново?“, запитах се. Няма да е в Америка, нито в Англия, нито в Гърция. Ако изобщо стане, навярно ще е в Индия или Тибет. И ще бъде случайно — насред път, също както Даръл и неговият приятел се бяха срещнали на пътя за Мистра. Войната не само щеше да промени картата на света, но и да преобърне съдбата на всеки, за когото ми пукаше. Още преди да започне, се пръснахме по всички краища на земята, ние, които бяхме живели и работили заедно и дори не бяхме си помисляли, че ще правим това, което правим сега. Приятелят ми Х, който се ужасяваше само като чуеше думата война, беше доброволец в британската армия; приятелят ми Y, който бе напълно безразличен и казваше, че, война или не, ще продължи да работи в Националната библиотека, постъпи в Чуждестранния легион; приятелят ми Z, абсолютен пацифист, се записа като санитар и оттогава не чухме нищо за него; някои са в концентрационни лагери във Франция и Германия, един гние в Сибир, друг е в Китай, има и в Мексико, в Австралия. Когато се срещнем отново, някои ще бъдат слепи, други — сакати, трети — състарени и побелели, четвърти — полудели, пети — огорчени и цинични. Може би светът ще стане по-добро място за живеене, може би ще си е същият, може би ще бъде по-зле, отколкото е сега — кой знае? Най-странното обаче е, че във всеобща криза като тази човек инстинктивно чувства, че има такива, дето са обречени, а други ще бъдат пощадени. При някои, обикновено бляскавите, героични личности, можеш да съзреш смъртта, изписана на челата ми; те сияят от знанието за собствената си смърт. При други, които смяташ за безполезни от военна гледна точка, усещаш, че въпреки всичко ще станат закоравели ветерани, ще преминат невредими през пламъците на ада и ще се измъкнат, хилейки се, вероятно за да се върнат към старата рутина и да не постигнат нищо. Видях какво последната война причини на приятелите ми в Америка; виждам още по-ясно какво тази ще донесе. Едно е сигурно, помислих си, хаосът и объркването, които сегашната война поражда, не ще бъдат изличени, докато сме живи. Няма връщане назад. Светът, който познавахме, е мъртъв. Следващия път, когато всички ние се срещнем, ще е върху пепелта на онова, което сме обичали.