На гарата цареше пълна бъркотия. Току-що се бе разбрало, че влакът ще закъснее час-два — имало наводнение някъде по линията, никой не знаеше къде точно. Дъждът се лееше неумолимо и безспирно, сякаш всички кранове на небесния водопровод са били отворени, а гаечният ключ — изхвърлен. Седнах на една пейка отвън и се приготвих за дълга обсада. Минути по-късно някакъв човек приближи и попита:
— Здрасти, ти какво прави тук? Ти американец? — Кимнах и се усмихнах. — Пъклена страна, а? — рече той. — Много бедна, ей т’ва е проблемът. Откъде си ти, от Чикаго? — Седна до мен и взе да ми опява колко прекрасна била организацията на американските железници. Грък, естествено, който бе живял в Детройт. — Защо се върнал в тази страна, аз не знае — продължи. — Всички беден тук, не можеш да правиш пари. Скоро ще почне война. Глупак аз, дето напусна Америка. Какво мислиш за Гърция, харесва ти? Колко дълго оставаш тук? Мислиш ли Америка отива на война?
Реших да се измъкна от лапите му възможно най-бързо.
— Опитай се да узнаеш кога ще пристигне влакът — казах, пращайки го при телеграфиста.
Не се и помръдна.
— Какъв смисъл — рече, — никой не знае. Може би утре сутринта.
Взе да говори за автомобили, какъв страхотен бил фордът например.
— Нищо не разбирам от коли — отвърнах.
— Странно — учуди се той, — а си американец.
— Не обичам колите.
— Добре де, ама когато искаш да идеш някъде…
— Никъде не искам да ходя.
— Странно — повтори, — може би предпочиташ влака, да?
— Предпочитам магарето пред влака. Обичам също и да вървя пеша.
— Брат ми е същият — каза, — брат ми вика: „Що ти е кола?“. Брат ми никога не качвал в кола. Той остава тук, в Гърция. Живее в планините, много беден, но разправя, че не му пука, щом има какво да яде.
— Сигурно е интелигентен човек — вметнах аз.
— Кой, брат ми? Не, той не знае нищо. Не може да чете, не може да пише, даже и името си не може да напише.
— Това е хубаво — рекох, — тогава трябва да е много щастлив.
— Брат ми? Не, той много тъжен. Изгуби жена си и три деца. Викам го да дойде в Америка с мен, ама той казва: „Що ми е да ходя в Америка?“. Аз му казвам ще прави много пари там. Той казва не ще да прави пари. Само иска да яде всеки ден, това всичко. Никой няма амбиции тука. Америка всеки иска да бъде успех. Може би един ден твоят син стане президент на Съединени щати, а?
— Може би — съгласих се аз, за да му доставя удоволствие.
— В Америка всеки има шанс, бедняк също, да?
— Аха.
— Сигурно аз се върне и прави големи пари, как мислиш?
— Пробвай се — отговорих.
— Да, туй викам аз на брат ми. Трябва да работиш. В Америка работиш като вол, ама ти плащат. Тука бачкаш и бачкаш, и бачкаш, и какво получаваш? Нищо. Комат хляб. Какъв живот е това? Как ще успееш? — Изпуфтях. — Ти правиш много пари в Ню Йорк, бас държа, нали?