Веднага щом влакът потегли, се шмугнах в бюфета, където излапах няколко крехки мръвки агнешко и изпих няколко коняка. Чувствах се така, сякаш се бях отървал на косъм от затвора. Влязоха двама затворници с белезници, охранявани от войници. По-късно научих, че убили мъжа, който изнасилил сестра им. Били добри хора, планинци, и се предали без съпротива. Излязох отвън и виждайки как едно агне се върти на шиш, апетитът ми отново се разпали. Взех си още малко коняк. После се качих в един вагон и се заприказвах с някакъв грък, живял в Париж. Той бе по-голяма досада и от онзи от Детройт. Беше интелектуалец, който харесваше всички погрешни неща. Измъкнах се колкото се може по-умело и пак закрачих под дъжда.
Когато в полунощ влакът най-сетне пристигна, не повярвах на очите си. Разбира се, тръгна чак в два сутринта — не бях и очаквал друго. Бях си взел билет за първа класа, мислейки, че така ще мога да поспя преди зазоряване. В купето имаше само един мъж и той скоро задряма. Всички останали седалки, тапицирани, с бели покривки на облегалките, бяха свободни. Опънах се и затворих очи. Изведнъж почувствах как нещо пълзи по врата ми. Надигнах се и махнах една тлъста хлебарка. Докато си седях, зяпайки тъпо пред себе си, забелязах върволица от тия гадни твари на отсрещната стена. Погледнах към спътника си. За мое отвращение видях, че те усърдно се катереха по ревера на палтото му, лазеха по вратовръзката и вътре в жилетката. Станах и го смушках, сочейки хлебарките. Той направи гримаса, изтръска ги и пак се отпусна назад, усмихвайки се. Не и аз обаче. Бях напълно буден, сякаш току-що бях погълнал половин дузина чаши кафе. Всичко ме сърбеше. Излязох в коридора. Влакът се спускаше по склона не просто бързо, както обикновено се движат влаковете по нанадолнище, а така, сякаш машинистът бе заспал и оставил клапаните отворени. Бях нервен. Зачудих се дали няма да е разумно да събудя спътника си и да го предупредя, че нещо не е в ред. Ала се сетих, че не знам как да му обясня на гръцки, и се отказах. Хванах се здраво с две ръце за прозореца и се помолих на Исус и всичките малки ангелчета да успеем да стигнем долу, без да изскочим от релсите. Някъде преди Аргос спирачките изскърцаха и с облекчение установих, че машинистът си е на мястото. Когато спряхме, усетих топъл, уханен полъх. Няколко боси хлапета тичаха край влака с кошници с плодове и газирана вода. Изглеждаха така, сякаш са ги изритали от леглото, дребосъци на по осем или десет години. Наоколо се виждаха само планини, а над тях — луната, прокрадваща се през облаците. Топлият полъх вероятно идваше откъм морето, бавно и на гъсти вълни, като тамян. Купчина стари траверси горяха, хвърляйки странни отблясъци върху черните планини отсреща.
В хотела в Атина намерих съобщение от „Америкън Експрес“, че корабът бил задържан за още двайсет и четири часа. Голфо, камериерката, беше изключително радостна да ме види. Чорапите и ризите ми бяха наредени на леглото, старателно закърпени по време на отсъствието ми. След като се изкъпах и подремнах, позвъних на Кацимбалис и Сефериадис, за да вечеряме заедно за последно. За съжаление, капитан Антониу бе отплавал за Солун. Гика не можеше да дойде, но обеща на сутринта да ме закара на пристанището. Теодор Стефанидис беше на Корфу, където оправяше рентгеновата си лаборатория. Даръл и Нанси или бяха откъснати в хотела в Триполи или стояха на амфитеатъра в Епидавър. Щеше ми се да видя и един друг човек и това беше Спиро от Корфу. Не знаех, че той умираше. На следващия ден получих писмо от сина му, в което се казваше, че последните му слова били: „Ню Йорк! Ню Йорк! Искам да намеря къщата на Хенри Милър!“. Ето как Лилис, неговият син, го беше написал: „Горкият ми баща издъхна с твоето име на уста, която се затвори завинаги. Накрая не беше с всичкия си и изричаше доста думи на английски като: «Ню Йорк! Ню Йорк! Къде мога да открия къщата на господин Милър?». Той умря беден, какъвто винаги е бил. Не успя да осъществи мечтата си да забогатее. Тази година завършвам Търговското училище в Корфу, но съм безработен. И това е заради гадната война. Кой знае кога ще си намеря работа, за да мога да изхранвам семейството си. Както и да е, такъв е животът и ние нищо не можем да направим…“.
Да, Лилис е прав — нищо не можем да направим! Ето защо си спомням за Гърция с такова удоволствие. Веднага щом стъпих на американския кораб, който щеше да ме отведе в Ню Йорк, сякаш се озовах в друг свят. Отново бях сред предприемачите, сред неспокойните души, които, незнаещи как да живеят своя собствен живот, желаят да променят целия свят. Гика, който ме бе докарал, се качи на борда, за да огледа удивителния американски кораб, хвърлил котва в пристанището на Пирея. Барът беше отворен и ние изпихме по едно за последно. Почувствах се така, като че вече бях в Ню Йорк: същата чистота, безизразност, анонимност, които ми бяха толкова добре познати и които мразех от дъното на душата си. Гика беше впечатлен от луксозния вид на плавателния съд; отговаряше на образа, който бе изградил в съзнанието си. А аз бях в депресия. Съжалявах, че не мога да пътувам с гръцки кораб.