Когато се събудих и излязох на палубата, корабчето се плъзгаше през един тесен пролив; от двете ни страни имаше ниски голи хълмове и заоблени, осеяни с теменужки могилки с толкова съкровено човешки пропорции, че чак да се разплачеш от радост. Слънцето беше почти в зенита си и блясъкът му бе замайващо ослепителен. Намирах се точно в този мъничък гръцки свят, който бях описал в книгата си няколко месеца преди да напусна Париж. Сякаш се бях събудил, за да разбера, че живея в сън. Имаше нещо необикновено в лъчезарната близост на тези обагрени в лилаво брегове. Плъзгахме се по повърхността като в картина на Русо Митничаря15. Атмосферата бе повече от гръцка — тя бе самата поезия и не принадлежеше на никое време, нито пък място, познато на човека. Корабчето беше единствената ни връзка с реалността. То бе пълно догоре с изгубени души, отчаяно вкопчили се в малкото си земни притежания. Жени в дрипи, с разголени гърди, напразно се опитваха да накърмят ревящите си отрочета; те бяха насядали по палубата в някаква каша от повръщано и кръв, а сънят, през който се носеха, хич и не погалваше клепачите им. Ако тогава ни бяха торпилирали, така и щяхме да се преселим — в повръщано, в кръв и безпорядък — в мрачното подземно царство. В този момент аз ликувах, защото бях свободен от каквото и да било имущество, свободен от всякакви връзки, свободен от страха, завистта, злобата. Бих могъл тихичко да се пренеса от един сън в друг, не притежавайки нищо, не желаейки нищо, не съжалявайки за нищо. Никога не съм бил по-убеден, че животът и смъртта са едно и никое от тях не може да донесе наслада или пък да бъде прието, ако другото липсва.
В Патра решихме да слезем на брега и да вземем влака за Атина. Хотел „Сесил“, където отседнахме, е най-добрият, на който някога съм попадал, а аз съм бил в доста хотели. Стая, която в Америка би струвала не по-малко от пет долара на ден, тук е двайсет и три цента. Надявам се всеки, който минава през Гърция, да се отбие в хотел „Сесил“ и да се убеди сам. Това си е събитие, което се помни цял живот… Закусихме към обяд на терасата на солариума с изглед към морето. Между Даръл и жена му избухна ужасна кавга. Почувствах, че не съм в състояние да помогна, можех единствено да изпитвам жал към тях с цялото си сърце. Беше си лична разправия, в която войната бе само претекст. Мисълта за война кара хората да обезумеят, да оглупеят, дори когато са умни и далновидни като Даръл и Нанси. Войната има и друга лоша страна — поражда у младите чувство за вина и ги изпълва с угризения на съвестта. В Корфу бях станал свидетел на щуротиите на един съвършено здрав психически млад англичанин, на около двайсет години, който възнамеряваше да се посвети на изучаването на Гърция. Търчеше насам-натам като обезглавен петел, молейки се някой да го прати на фронта, където да бъде разкъсан на парчета. Сега Даръл говореше по същия начин, с единствената разлика, че не се беше побъркал дотолкова, та да иска да умре, отивайки с гръцката армия на албанската граница — защото мислеше повече за гърците, отколкото за сънародниците си. Стараех се да не се намесвам, понеже, ако се бях опитал да го разубедя, само щях да насърча самоубийствените му пориви. Не желаех да го видя убит; струваше ми се, че войната може да бъде доведена до безплодния си край и без жертването на човек, който би могъл да даде много на света. Той знаеше моето мнение за войната и смятам, че дълбоко в душата си бе съгласен с мен, ала тъй като беше млад, годен за военна служба и — пряко волята си — англичанин, бе изпаднал в недоумение. Мястото въобще не беше подходящо за обсъждане на подобна тема. Атмосферата бе наситена със спомени за Байрон. Когато Месолонги е толкова близо, е почти невъзможно да се разсъждава трезво за война. Британският консул в Патра се оказа далеч по-здравомислещ. След един кратък разговор с него отново изпитах уважение към Британската империя. Също така си напомних, че войната все още не беше обявена. Неведнъж бе на ръба да се разрази — може би въпреки всичко щеше да ни се размине.