Депресирах се още по-силно, когато разбрах, че срещу мен на масата щеше да седи гръцки хирург, станал американски гражданин и прекарал в Америка двайсет години. Не си допаднахме от самото начало. Не бях съгласен с нищо от онова, дето казваше; всичко, което той харесваше, аз мразех. Никога в живота си не бях срещал човек, когото да презирам по-дълбоко от този грък. Най-сетне, към края на втория ден, след като ме беше дръпнал встрани, за да довършим някакъв спор, който бяхме започнали на вечеря, аз въпреки възрастта му, огромния житейски опит, положението му, знанията, въпреки че беше грък, откровено му заявих, че го смятам за кръгъл глупак и невежа и че повече не желая да имам нищо общо с него. Той наближаваше седемдесет и явно беше уважаван от тези, които го познаваха, бе възнаграден за храбростта на бойното поле и за приноса си към медицината; освен това бе пътувал до всяко кътче на света. Беше някой и на тази преклонна възраст живееше, разчитайки на това. Ето защо думите ми истински го шокираха. Каза, че никой досега не му бил говорил по подобен начин. Беше обиден и бесен. Отвърнах му, че се радвам да го чуя, тъй като ще е за негово добро.
От този момент нататък, разбира се, ние престанахме да общуваме. Когато се хранехме, гледах упорито през него, все едно бе прозрачен. За останалите това беше смущаващо, още повече че и двамата бяхме харесвани, ала аз по-скоро бих скочил зад борда, отколкото да се помиря с тая напаст. По време на пътуването докторът излагаше възгледите си и всички слушаха с внимание и респект, след това пък аз моите, като се забавлявах, оборвайки и сривайки онова, което той бе казал, без обаче да му отговарям директно, а така, сякаш вече бе станал от масата. Чудя се как не получихме стомашни киселини, преди пътуването да приключи.
Щастлив съм да отбележа, че откакто се върнах в Америка, не съм срещал подобни типове. Където и да отида, виждам гръцки лица и нерядко спирам някого на улицата и го питам дали не е грък. Радвам се, когато мога да си поприказвам с непознат от Спарта, Коринт или Аргос. Още в деня след пристигането си подхванах приятелски разговор с човека в пералнята на голям хотел в Ню Йорк, който се оказа, че е грък от Пелопонес. Разправи ми надълго и нашироко за изграждането на втория Партенон. Пералните обикновено са под земята и атмосферата, можете да си представите, едва ли е подходяща за качествен разговор, но точно в тази дупка той се получи и съм си обещал от време на време да се отбивам при новия си приятел. Познавам и мъжа, който нощем обслужва асансьора в друг хотел, с когото също така ми е любопитно да общувам. Истината е, че колкото е по-скромна работата, толкова по-интересен ми се струва гъркът.
Това, което най-силно ме порази в Гърция, е, че тя е свят по мярата на човека. Вярно е, че и Франция създава такова впечатление, ала има разлика, огромна разлика. Гърция е дом на боговете; те може да са мъртви, но тяхното присъствие все още се усеща. Боговете са били съизмерими с хората: сътворил ги е човешкият дух. Във Франция, както и навсякъде в западния свят, връзката между човешкото и божественото е прекъсната. Скептицизмът и парализата, предизвикани от този разкол в самата човешка природа, сочат неизбежното разпадане на съвременната цивилизация. Ако хората престанат да вярват, че един ден ще се превърнат в богове, то тогава със сигурност ще се превърнат в червеи. Много е казано за новия жизнен порядък, предопределен да се роди на американския континент. Трябва да имаме предвид обаче, че още поне хиляда години не ще се провиди дори и в зародиш. Настоящият ни начин на живот, американският, е също толкова обречен, колкото и европейският. Нито една нация не би могла да положи началото на нов жизнен порядък, докато не бъде установен един нов светоглед. От горчивия си опит сме научили, че всички народи по света са съдбовно свързани, но не сме използвали това знание по разумен начин. Видяхме две световни войни и несъмнено ще видим и трета, и четвърта, вероятно и повече. Няма да има надежда за мир, преди старият ред да бъде съборен. Светът трябва отново да стане малък, какъвто е бил древният гръцки свят, достатъчно малък, за да обхване всеки един. Без да бъде вместен и последният човек, истинско човешко общество не може да има. Разумът ми подсказва, че подобен начин на живот не ще настъпи скоро, ала също и че нищо друго няма да удовлетвори човека. Докато той не стане напълно човек, докато не се научи да се държи като част от Земята, ще продължи да създава богове, които ще го погубват. Трагедията на Гърция не се състои в гибелта на една велика култура, а в загубата на една велика идея. Грешим, като казваме, че гърците са очовечили боговете. Тъкмо обратното. Боговете са очовечили гърците. Имало е един момент, когато сякаш истинският смисъл на живота е бил прозрян, задъхан миг, в който съдбата на целия човешки род е била застрашена. Това мигновение е изчезнало в пламъка на мощта, погълнал опиянените гърци. Те са сътворили митология от една реалност, недостъпна за човешкото им разбиране. Захласнати по мита, забравяме, че той е роден от реалността и в основата си не се различава от коя да е друга форма на творчество, освен че има общо с живеца на живота. Ние също създаваме митове, макар вероятно да не го съзнаваме. Ала в нашите митове няма място за боговете. Градим един абстрактен, нечовешки свят от пепелта на един илюзорен материализъм. Доказваме на самите себе си, че Вселената е празна — задача, оправдана от собствената ни празна логика. Решени сме да завоюваме и ще завоюваме, но завоеванието е смърт.