Мнозина остават учудени и смаяни, когато говоря за въздействието, което посещението в Гърция ми оказа. Разправят, че ми завиждат и че им се искало един ден и те да отидат там. Ами защо не го сторят? Защото никой не може да се наслади на жадуваното преживяване, преди да е готов за него. Хората рядко мислят това, дето казват. Всеки, който твърди, че жадува да прави нещо различно от това, което прави, или да бъде на място, различно от това, на което е, лъже сам себе си. Да жадуваш, не значи просто да ти се иска. Да жадуваш означава да станеш такъв, какъвто си дълбоко в сърцевината си. Някои хора, четейки тези страници, неизбежно ще осъзнаят, че не им остава нищо друго, освен да осъществят жадуваното. Една мисъл на Метерлинк за истината и действието промени целия ми възглед за живота. Нужни ми бяха двайсет и пет години, докато напълно вникна в значението й. Други люде са по-чевръсти в съгласуването на идея и действие. Ала работата е там, че именно в Гърция аз най-накрая постигнах тази съгласуваност. Пречистих се, върнах се в същинското човешко измерение, готов да приема своя жребий и да давам от всичко, което съм получил. Озовал се в гробницата на Агамемнон, аз се преродих истински. Въобще не ме интересува какво хората ще си помислят или кажат, когато прочетат подобно твърдение. Нямам желание да обръщам никого в моя начин на мислене. Знам, че каквото и влияние да окажа върху света, то ще бъде резултат от примера, който съм дал, а не от думите, които изричам. Поднасям това описание на пътуването си не като принос към човешкото познание, защото моето е скромно и маловажно, а като дан към човешкия опит. Несъмнено в разказа ми има грешки, но истината е, че с мен се случи нещо и аз съм го изложил толкова искрено и правдиво, колкото умея.
Приятелят ми Кацимбалис, за когото написах тази книга, за да изразя благодарността си към него и сънародниците му, надявам се, ще ми прости, че съм го възвеличил и поставил на една нога с Колос. Тези, които познават Амарусион, знаят, че в това място няма нищо грандиозно. Няма нищо грандиозно и в Кацимбалис. Нито пък в крайна сметка в цялата история на Гърция. Има обаче нещо исполинско във всеки индивид, когато той стане наистина и напълно човек. По-истински човек от Кацимбалис аз не съм срещал. Докато крачех с него по улиците на Амарусион, изпитвах чувството, че стъпвам по земята по съвсем различен, нов начин. Земята стана по-близка, по-жива, по-обнадеждаваща. Той често говореше за миналото, така е, ала не като за нещо мъртво и забравено, а по-скоро като за нещо, което носим вътре в себе си, което оплодява настоящето и прави бъдещето привлекателно. Говореше с еднакво благоговение и за малките, и за големите неща; никога не бе твърде зает, за да се спре и да се замисли над онова, дето го вълнуваше; в ръцете си държеше безкрайното време, което само по себе си е признак за една велика душа. Как бих могъл някога да забравя последното, с което ме впечатли, когато се сбогувахме на автобусната спирка в сърцето на Атина? Има хора, които са толкова пълни, толкова богати, отдават себе си така безрезервно и докрай, та всеки път, като се сбогуваш с тях, чувстваш, че няма абсолютно никакво значение дали раздялата е за ден, или завинаги. Те идват при теб преливащи и те изпълват, докато и ти не прелееш. Не искат нищо, освен да споделиш преизобилната им радост от живота. Никога не питат от коя страна на границата си, понеже в света, който обитават, граници няма. Те стават неуязвими, като сами се излагат на всяка възможна опасност. Стават по-героични, не криейки слабостите си. Със сигурност в онези безкрайни и вероятно съчинени истории, които Кацимбалис обичаше да разказва, е имало доста фантазия и неточности, ала дори и понякога истината да е била жертвана, по този начин човекът зад историята успяваше да разкрие по-вярно и по-задълбочено човешкия си облик. Когато си тръгнах, оставяйки го в автобуса — бдителното му кръгло око вече се наслаждаваше на други гледки, — Сефериадис, който ме придружи до хотела, отбеляза прочувствено: „Той е велик човек, Милър, в това няма съмнение, нещо изключително… човешки феномен, бих казал“. Произнесе го така, сякаш той, Сефериадис, се сбогуваше, не аз. Познаваше Кацимбалис толкова добре, колкото един човек би могъл да познава друг; понякога губеше търпение, понякога бе неописуемо раздразнен, понякога направо бесен, но даже и един ден да се превърне в най-отявления му враг, не съм в състояние да си представя, че би изрекъл и дума, с която да принизи висотата и величието на своя приятел. Колко прекрасно беше да го чуя да казва, знаейки, че току-що съм се разделил с Кацимбалис: Разправи ли ти оная история за монетите, които намерил?, или каквото и да е. Питаше с ентусиазма на любител на музиката, който, научавайки, че приятелят му тъкмо си е купил грамофон, иска да му препоръча плоча, за която е сигурен, че ще му достави голямо удоволствие. Често, когато бяхме всички заедно и Кацимбалис се впуснеше в дълъг монолог, аз улавях по лицето на Сефериадис топла усмивка на признание — усмивка, известяваща останалите, че им предстои да чуят нещо доказано, изпитано и одобрено. Или пък накрая прошепваше, хващайки ме под ръка и дръпвайки ме встрани: „Много лошо, че тази вечер не разказа цялата история; има един великолепен епизод, който понякога разправя, ако е в много добро настроение — жалко, че трябваше да го изпуснеш“. Изглежда, всички приемаха за даденост, че Кацимбалис не само е в правото си да импровизира, но и че от него се очаква да го прави. Смятаха го за виртуоз, виртуоз, който свири единствено своите композиции и следователно е свободен да ги променя както си иска.