Забележителният му талант притежава още една интересна особеност, която отново внушава аналогия с музикалната дарба. През времето, в което бяхме заедно, Кацимбалис живееше относително спокойно и без приключения. Ала даже и най-обикновената случка, щом беше свързана с него, по неведом начин прерастваше в събитие. Може само да бе откъснал цвете край пътя, прибирайки се вкъщи. Но започнеше ли да разказва, това цвете, макар и простичко, се превръщаше в най-прелестното, дето човек някога е откъсвал. Щеше да се запечата в паметта на слушателя като цветето, което Кацимбалис е откъснал; щеше да стане единствено и неповторимо не защото е необикновено, а защото Кацимбалис го е обезсмъртил, забелязвайки го, защото в него е вложил всичките си мисли и чувства, породени от цветята, и това е цяла вселена.
Избрах този образ случайно, ала колко подходящ и точен е той! Когато си представя как Кацимбалис се навежда да откъсне цвете от голата земя на Атика, целият гръцки свят — минало, настояще и бъдеще — се възправя пред мен. Отново виждам заоблените ниски могилки, в които са скрити славните мъртъвци; виждам теменужената светлина, от която твърдите храсталаци, обветрените скали, огромните камъни в пресъхналите речни корита блестят като слюда; виждам миниатюрните островчета, носещи се по морската повърхност, обточени от ослепително бели пръстени; виждам как орлите се издигат от главозамайващите зъбери на недостижимите планински върхове, а тъмните им сенки бавно пълзят по яркия земен килим; виждам фигурите на самотни мъже, повели стадата си по голия гръбнак на хълмовете, и руното на овцете е златно, както в дните на легенди; виждам жените, събрали се около кладенците сред маслиновите горички, полите им, движенията, приказките са същите като в библейските времена; виждам величествената патриархална осанка на свещеника, съвършено съчетание между мъжкото и женското, лика му — ведър, открит, излъчващ покой и достойнство; виждам геометричните шарки на природата, разбулвани от самата земя в оглушителна тишина. Гръцката земя се отваря пред мен подобно на Откровението на Йоан. Никога не съм знаел, че земята побира толкова много; вървял съм със завързани очи, с несигурни, колебливи стъпки; бях горд и самонадеян, доволен от фалшивия, ограничен живот на градски човек. Светлината на Гърция отвори очите ми, проникна през порите ми, разшири цялото ми същество. Светът стана мой дом, тъй като съзрях истинския център и същинския смисъл на революцията. Никакви военни конфликти между народите на земята не могат да нарушат това равновесие. Гърция може би ще се окаже въвлечена във войната, както сме въвлечени всички ние, но аз категорично отказвам да бъда нещо по-малко от гражданин на света, за какъвто мълком се провъзгласих, стоейки в гробницата на Агамемнон. От този ден нататък животът ми е посветен на възраждането на божествеността на човека. Мир на всички хора, казвам, и по-пълен живот!