Стъпалата до нейния етаж тази вечер й се сториха безбройни. На няколко пъти се спря, неспособна да преодолее физическата и психическата преумора.
Опита се да си спомни дали според Белоус сред лекарствата, намерени в злополучното шкафче, е имало сукцинилхолин. Виж, за курарето бе сигурна, но не и за сукцинилхолина. Тя изкачи стълбите все така замислена. Мина още цяла минута, докато открие ключа и го пъхне в ключалката.
Въпреки умората в последния миг си спомни за топченцето хартия. Наведе се да го потърси, но не го откри. Някой беше отварял вратата.
Тя предпазливо отстъпи назад. Спомни си ужасното лице на своя нападател. Ако беше вътре, той сигурно я очакваше, готов да й се нахвърли. Сети се за ножа, който не бе използвал миналия път. Сюзан знаеше, че има много малко време. Единственото й предимство бе, че ако е в стаята, не би могъл да знае, че тя е отвън. Разполагаше с няколко секунди.
Ако извика полиция и го заварят в нейната стая, ще си осигури безопасност поне за няколко часа. Но тя си спомни предупреждението му да не съобщава в полицията, както и снимката на брат си. Дали не беше просто крадец или сексуален маниак? Едва ли. Сюзан си даваше сметка, че мъжът, който я бе нападнал, беше професионалист и хич не се шегуваше. Трябваше да бяга, може би дори да напусне града. Дали пък да не извика полицията, както бе предложил Старк? Сама няма да се справи, това й беше до болка ясно.
Всъщност защо ще я нападат повторно? Успя да си внуши, че никой не я е следил. Може би хартиеното топче само се е изхлузило. Сюзан отново пристъпи към вратата.
— Какво, по дяволите, става с тази ключалка? — каза тя на висок глас, като подрънкваше с ключовете, за да печели време.
Спомни си, че портиера го нямаше долу. Дали да не почука на някой от съседите под предлог, че ключът й заяжда? Сюзан отстъпи и тръгна към стълбите. Нищо по-добро не можа да измисли в момента. С Марта Файн от третия етаж бе достатъчно близка, за да си позволи дори в този късен час да я обезпокои. Все ще й хрумне някакво извинение. Най-добре Марта да не знае истината. Ще й каже, че не може да си влезе в стаята и се налага да спи при нея.
Сюзан стъпи полека на първото стъпало. Дъските безмилостно изскърцаха. Звукът беше съвсем красноречив. Ако някой се бе скрил зад вратата на стаята й, той положително също го бе чул. Тя се спусна стремително надолу. Беше на третия етаж, когато чу как ключалката й изщрака, но не посмя да спре. Ами ако Марта не е в стаята си? Ами ако откаже да отвори? Сюзан знаеше, че не бива да рискува отново да я спипат. Изглежда, всички в общежитието вече спяха дълбоко, макар да бе само малко след един.
Горе вратата се отвори с трясък и се блъсна в стената. Някой изтича до перилата на стълбището, но Сюзан не посмя да погледне. Очевидно трябваше да напусне общежитието. По-лесно щеше да заблуди своя преследвач из коридорите на Медицинския институт. Когато стигна приземния етаж, чу го да тръгва по стълбите надолу.
Сюзан зави рязко наляво в малък сводест проход. Блъсна вратата, която извеждаше на двора, но не мина през нея, а остави автоматът бавно да я притвори. Обърна се, влезе в съседното крило на общежитието и веднага затвори след себе си. Стъпките вече се чуваха на площадката на втория етаж.
За да не вдига шум, тя не посмя да се затича. С бързи крачки отмина здравния студентски кабинет и в дъното на коридора излезе на стълбището към сутерена.
Бавно притварящата се врата към двора заблуди Д’Амброзио, но той бързо се ориентира. Не беше новак в преследванията и изчисли точно преднината на Сюзан. Щом се озова на двора, разбра, че са го заблудили. Може би щеше да се хване, но наблизо нямаше други врати, в които тя би могла да се шмугне, затова се върна обратно, избра по-близката врата и хукна по коридора.
Сюзан влезе в тунела, свързващ общежитието с Медицинския институт. Бе почти сигурна, че се е отървала. Тесният коридор продължаваше напред трийсетина метра, после завиваше наляво и изчезваше от поглед. Сега вече тя подтичваше под светлината на голите електрически крушки в телени кошнички.
В дъното на тунела натисна дръжката и отвори аварийния изход. Хладният полъх я подсети, че в същия момент някой е отворил вратата в другия край. Последваха и тежките стъпки на тичащ човек.
— Боже мой — прошепна тя, обзета от паника. Дали не сбърка, като предпочете лабиринта в тъмната безлюдна сграда пред общежитието, пълно с хора, макар и заспали.