В коридора пред нея проникваше само бледата светлина от прозореца в дъното. Именно там бе входът за залата по анатомия. Без да губи повече време, Сюзан хукна нататък. Много скоро чу да се отваря вратата на аудиторията.
Д’Амброзио бе успял да се съвземе. Гърдите го боляха, усещаше лявото си рамо натъртено, но бесният гняв му даваше сили. Сега вече нищо не можеше да го усмири. Мисълта, че това опърничаво маце му се изплъзва, го побъркваше. Сега вече твърдо бе решил — първо ще я убие, а после… В дясната си ръка стискаше своя „Барета“ с поставен заглушител. Бе зърнал Сюзан да хлътва зад някаква врата и стреля, без да се цели. Куршумът мина на около педя от момичето, удари рамката на вратата така, че се разхвърчаха трески.
Изстрелът прозвуча като удар от тупалка. В първия миг Сюзан не разбра какво е това, докато изпращяването на ранената дървесина не й подсказа, че това беше пистолет, и то със заглушител.
— Край на играта, мръснице — извика Д’Амброзио.
Болката му пречеше да тича, но той бе сигурен, че я е хванал натясно.
В залата по анатомия Сюзан спря за миг и се опита да се ориентира в полумрака. После залости вратата зад себе си. По това време на годината първокурсниците бяха някъде по средата на обучението си по анатомия. Зелените мушами, покриващи дисекционните маси, изглеждаха светлосиви на мъртвата светлина. Сюзан изтича към камерата за дълбоко замразяване в другия край на залата. Извади големия клин, пъхнат в резето, и той увисна на синджира. С мъка придърпа тежката врата, и се мушна вътре. Дръпна я зад себе си и чу шумното щракване при затварянето й. Пипнешком потърси ключа до вратата и запали осветлението.
Камерата беше огромна, поне три на девет метра. Сюзан съвсем ясно си спомни първия път, когато я видя. Човекът, който я обслужваше, обичаше да я показва на студентите, един по един, ала по някаква неизвестна, несъмнено перверзна причина бе по-благосклонен към момичетата. Той отговаряше за труповете, оставени тук за дисекция. След съответната обработка ги окачваха на куки, пъхнати във външните ушни канали. Куките висяха на ролкови носачи, които се плъзгаха по релси в тавана, за да се улесни движението. Вкочанени голи тела с цвят на блед мрамор. Жени и мъже, католици и евреи, белокожи и цветнокожи — всички бяха заедно, равни пред смъртта. С лица в разкривени гримаси. Очите на повечето бяха затворени и само тук-там човек срещаше празен изцъклен поглед, втренчен в безкрайността. Когато Сюзан за първи път бе видяла четирите редици замръзнали трупове, увиснали като ненужни дрехи в някакъв леден шкаф, краката й се подкосиха. Още тогава тя се зарече да не стъпва повече тук. До тази нощ бе стояла далеч от „хладилничето“, както нежно го наричаше човекът, който го обслужваше. Но сега положението бе различно.
Камерата се осветяваше от единствената мощна крушка в дъното, която хвърляше ужасяващи сенки по пода и тавана. Сюзан се опитваше да не гледа към деформираните тела. Тя трепереше от студ и трескаво се мъчеше да разсъждава. Имаше само няколко минути. Сърцето й биеше учестено. Очакваше всеки миг мъжът да влезе. На всяка цена трябваше да измисли нещо.
Пред залата по анатомия Д’Амброзио спря и ритна заключената врата. Удари с крак едно от матираните стъкла, промуши ръка и натисна бравата. Огледа се в недоумение. Затвори вратата и опря в нея най-близката маса, за да не може птичката да избяга. Сетне пристъпи до първата покрита маса и рязко дръпна мушамата.
Рязко отстъпи назад, забравил дори болката от счупеното ребро. Известно време не можа да откъсне очи от трупа. Кожата на главата беше изрязана, зъбите и очите — оголени. Косата беше обелена и нагъната назад на руло. Предната част на гръдния кош и на корема липсваше. Извадените органи бяха изсипани вътре безразборно.
Д’Амброзио се върна към вратата, за да запали лампите, но после се отказа от страх да не би светлината през големите прозорци да вдигне на крак охраната. Не че не можеше да се справи с няколко неопитни пазачи, но искаше да пипне Сюзан, без да му се бъркат.
Един след друг той откри всички трупове в залата. Стараеше се да не гледа нарязаните тела. Искаше само да се увери, че Сюзан не е сред тях.
После огледа внимателно залата. От дясната страна въздушната струя поклащаше няколко скелета, окачени на синджири. Зад тях в огромен шкаф бяха наредени безброй стъкленици с образци. В дъното на помещението зад бюрата се виждаха две врати. Едната сякаш водеше към хладилна камера, а другата — към нещо като килер, който се оказа празен. Едва тогава Д’Амброзио забеляза големия стоманен клин, увиснал на другата врата. Ехидната усмивка отново плъзна по лицето му и той прехвърли пистолета в лявата си ръка. Отвори вратата и за пореден път се стресна. Висящите тела приличаха на зловещи привидения.