Белоус се изправи и допи питието си на една голяма глътка.
Сюзан го наблюдаваше напрегнато и усещаше как отново я обзема предишната лудост. Той не беше вече на нейна страна. Защо наистина? В този момент за нея нямаше съмнение, че в дъното се крие престъпление.
— Защо си толкова сигурна — продължи Белоус, — че всичко това има нещо общо с Нанси Грийнли или Бърман? Мисля, че прибързваш със заключенията. Има и по-лесно обяснение за похожденията на този тип, който, изглежда, държи да те спипа някъде насаме.
— Да чуя! — Сега вече бе ядосана.
— Сигурно е търсил начин да се прояви, а ти…
— Мътните те взели, Белоус! — Сюзан кипеше от гняв.
— Сега пък беснее. По дяволите, Сюзан, приемаш цялата тая работа като някаква сложна игра. Не искам да споря с теб.
— Всеки път, когато ти спомена, че съм предизвикала нечия агресивност — независимо дали у Харис или у този тип, който се опита да ме убие — единственото, което успяваш да измислиш, е някакво проклето сексуално обяснение.
— Сексът съществува, дете мое. По-добре ще е да свикнеш с този факт.
— Мисля, че това е повече твой проблем. Вие, мъжете лекари, като че ли никога не пораствате. Предполагам, че е много забавно да си останеш юноша. — Сюзан стана и отново си облече палтото.
— Къде ще ходиш по това време? — попита властно Белоус.
— Имам чувството, че на улицата съм в по-голяма безопасност, отколкото тук.
— Няма да те пусна! — каза решително той.
— Аха, мъжът разкрива истинските си карти. Самомнителен покровител! Дрън-дрън! Егоистът казва, че няма да тръгна. Хайде да видим.
И тя излезе бързо, като затръшна вратата.
Нерешителността задържа Белоус и той остана неподвижен, мълчаливо загледан във вратата. Мълчеше, защото знаеше, че тя в много отношения е права. Не помръдна, защото наистина искаше да се отърве от цялата тази бъркотия. „Въглероден окис, бабини деветини!“ — промърмори. Върна се обратно в спалнята и отново си легна. Погледна часовника и разбра, че утрото ще настъпи много, много скоро.
Д’Амброзио започна да се паникьосва. Никак не обичаше затворени пространства, а ето че стените на хладилната камера сякаш настъпваха към него. Взе да диша учестено, като поемаше мъчително въздух. Стори му се, че се задушава. А студът! Ужасният студ успяваше да проникне през дебелото му палто и въпреки че непрекъснато движеше стъпалата и ръцете си, усещаше ги вкочанени.
Но най-неприятното в тази жалка история бяха мъртвите тела и острата миризма на формалдехид. Д’Амброзио беше видял много зловещи сцени в живота си, преживял бе някои отвратителни неща, но всичко това бледнееше пред пребиваването в камерата с вкочанясали трупове. Отначало избягваше да ги гледа, но растящият страх го накара неволно да прикове очи в лицата. След време започна да му се струва, че всичките се усмихваха. После започнаха да се смеят и дори да се движат, когато не ги наблюдаваше внимателно. Той изпразни пълнителя на пистолета си в един ухилен труп, когото си въобрази, че разпознава.
Най-накрая Д’Амброзио се оттегли в ъгъла, така че да може да наблюдава цялата група. Постепенно се свлече и седна на пода.
Вече не чувстваше коленете си.
Четвъртък, 26 февруари, 10:41 ч.
Пътеката извиваше вляво и се губеше сред преплетени трънаци и чепати дъбове. Извитите клони образуваха сводест тунел, в който не се виждаше на повече от две-три крачки. Сюзан тичаше и не смееше да погледне назад. Пред нея беше безопасността; още малко, и ще успее. Но пътеката се стесни, клоните се сведоха още по-ниско и препречиха пътя. Трънаците се вкопчиха в дрехите й. Тя отчаяно се мъчеше да се отскубне. Пред нея се виждаха някакви светлини. Безопасността. Но колкото повече се дърпаше, толкова повече се оплиташе, сякаш бе попаднала в гигантска паяжина. Опита се да разкъса примката около краката си, но ето че и ръцете й се оплетоха в паяжината. Оставаха й броени минути. Трябваше на всяка цена да се освободи. После чу клаксон на автомобил и едната й ръка се освободи. Звукът се повтори и тя отвори очи. Намираше се в Бостънския мотел, стая 731.