Институтът „Джеферсън“ беше заобиколен от висока ветроупорна ограда. Сградата беше по-навътре, на четири-пет метра от улицата. Бе с поразително съвременен вид, облицована с бяла, шлифована до блясък мозайка. Стените се издигаха навътре под наклон от осемдесет градуса. Първият етаж беше висок седем метра и половина. Между него и втория, чиито стени се извисяваха под същия ъгъл и на същата височина, имаше тесен хоризонтален корниз. На приземния етаж по цялото протежение на фасадата нямаше никакви прозорци или врати, като се изключи входът отпред. Прозорците на втория етаж бяха хлътнали в ниши и почти не се забелязваха от улицата. Виждаха се само очертанията на амбразурите и меката светлина отвътре.
Зданието заемаше цялата площ между две пресечки. Сюзан го намираше красиво по особен начин, макар и да съзнаваше, че въздействието се подсилва от околната мизерия. Вероятно бе просто първата стъпка от някой проект за обновление на района. Напомняше древна двуетажна египетска мастаба или основата на пирамида, строена от ацтеките.
Сюзан се приближи до входа. Вратата от бронзирана стомана нямаше нито брава, нито каквито и да било отвори. Вдясно от нея имаше вграден микрофон. Щом стъпи на килимчето пред самата врата, автоматично се включи някакъв запис — наредиха й да съобщи името си и целта на посещението. Гласът беше плътен, успокояващ и отмерен.
Сюзан се поколеба как да определи целта на посещението. Изкушаваше се да каже „познавателна обиколка“, но промени решението си. Не се чувстваше особено настроена за шеги. Така че най-накрая каза: „Научна цел“.
Отговор не последва. Правоъгълна червена лампичка под микрофона освети надпис: „Почакайте“. Светлината стана зелена и поканата се промени: „Влезте“. Тежката врата безшумно се плъзна вдясно и Сюзан прекрачи прага.
Озова се в ослепителнобяло преддверие без прозорци, картини или украса. Единственото осветление като че ли идваше от пода с млечнобяло пластмасово покритие. Сюзан сметна, че ефектът е чудноват и футуристичен. Продължи напред.
В дъното на коридора втора безшумна врата се плъзна в стената и Сюзан влезе в просторна ултрамодерна чакалня. Стената зад нея и отсрещната бяха изцяло огледални, а страничните — безупречно бели и гладки, без абсолютно никаква украса. Това еднообразие я объркваше. Погледнеше ли встрани, сякаш я поглъщаха собствените й отражения върху стъклото. Затвори очи и се опита да гледа право пред себе си, но се получи обратен ефект — поради насрещно разположените огледала видя образа си, отразен до безкрайност.
Стаята беше обзаведена с редица от столове от лята пластмаса. Също като в коридора светлината се излъчваше от пода и хвърляше причудливи сенки върху тавана. Сюзан се канеше да седне, когато друга врата в отсрещната огледална стена се плъзна настрани. Влезе стройна жена с късо подстригана кестенява коса; очите й бяха дълбоко разположени, линията на носа плавно се изравняваше с челото. Чертите й напомняха класическа камея. Жената носеше бял костюм с панталон, лишен също като стените от украса. От сакото й стърчеше джобен дозиметър. Лицето й бе безизразно.
— Добре дошли в института „Джеферсън“. Казвам се Мишел. Ще ви покажа нашето оборудване. — Гласът й беше също тъй безизразен, както и лицето.
— Благодаря. — Сюзан се опитваше да надникне зад непроницаемата маска. — Казвам се Сюзан Уилър. Предполагам, очаквате ме. — Тя си позволи отново да огледа стаята. — Обстановката е учудващо модерна. Никога не съм виждала нещо подобно.
— Очаквах ви наистина. Но преди да започнем, бих искала да ви предупредя, че вътре е много топло. Предлагам да си оставите палтото тук. А също и чантата, моля.
Сюзан си свали палтото малко смутена от намачканата и изцапана сестринска униформа, с която все още беше облечена. Извади бележника си от чантата.
— И тъй… Предполагам, знаете, че институтът „Джеферсън“ е болница за интензивно лечение. С други думи, тук се грижим само за хронични случаи. Повечето от пациентите ни са в някаква степен на кома. Това болнично заведение представлява пробен проект, осъществен със средства от Отдела по здравеопазване, образование и социални грижи, но действителното ръководство бе предоставено на частния сектор. По този начин се освобождават легла в интензивните отделения на болниците в града. Всъщност, тъй като проектът се оказа много успешен, подобни болници вече се строят или са на етап планиране в повечето от големите градове в страната. Проучванията показват, че всеки град или населено място с един милион или повече жители може да си позволи да поддържа една такава болница… Но защо стоим прави? — Мишел посочи два от столовете.