С помощта на линийка Белоус разчерта първата страница от жълтия дневник на квадратчета. След това отбеляза по дати следващите трийсет дни, през които отговаряше за студентите. Всяко отделно квадратче раздели на предобед, когато планираше своя лекция, и следобед, когато щеше да включва в обучението и някой от хоноруваните. Искаше да определи предварително темите, за да избегне повторения.
Белоус беше на двайсет и девет години, предишната седмица бе празнувал рождения си ден, но изглеждаше по-млад. Кожата на лицето му беше гладка за мъж. Имаше отлично телосложение. Почти всеки ден без изключение пробягваше по две-три мили. Единственото свидетелство за това, че е почти на трийсет, бе оредялата на темето му коса, чиято линия над слепоочията се оттегляше малко нагоре. Имаше сини очи. Косата над ушите му беше почти незабележимо посивяла. С приветливо лице и дарен със завидното качество да предразполага хората, Марк Белоус се харесваше почти на всички.
В „Пети Биърд“ бяха назначени и двама стажанти. Според новата терминология ги наричаха специализанти първа година, но Белоус и повечето млади лекари ги наричаха все още стажанти. Даниел Картрайт бе дошъл от университета „Джон Хопкинс“, а Робърт Рийд от Йейл. Бяха започнали през юли, тъй че имаха вече известен опит. Но през февруари и двамата преживяваха познатата „стажантска“ депресия. Изминалото време бе достатъчно, за да се притъпи чувството, че са незаменими, а и неистовият страх от отговорност. Но и доста оставаше до края на годината, когато щяха да се освободят от бремето на даваните през вечер нощни дежурства. Ето защо и те изискваха известно внимание от страна на Белоус. В момента Картрайт беше прикрепен към интензивното отделение, а Рийд — към „Пети Биърд“. Белоус реши, че ще ги използва и за студентите. Картрайт беше малко по-общителен и вероятно би бил по-полезен. Рийд беше негър и напоследък бе започнал да смята, че го товарят с едно-друго не защото е стажант, а поради цвета на кожата му. Това също бе проявление на февруарската депресия, ето защо Белоус се спря на Картрайт.
— Ужасно време! — подхвърли Уолтърс.
Той винаги правеше тази забележка, защото за него времето винаги бе ужасно. Чувстваше се добре единствено при 24°С и влажност на въздуха 30%. Тези атмосферни условия очевидно действаха добре на възпалените му бронхи. Времето в Бостън рядко се вместваше в тези специални изисквания, така че за Уолтърс то винаги бе ужасно.
Белоус смотолеви нещо в отговор и се загледа навън. В този момент повечето хора биха се съгласили с Уолтърс. Небето беше потъмняло от гъсти сиви облаци. Но Белоус не мислеше за времето. Неочаквано се зарадва на предстоящата среща с петимата студенти. Реши, че ще затвърди позициите си по време на специализацията им. Следователно нямаше напразно да си изгуби времето. Белоус беше практичен като Макиавели; в противен случай едва ли би успял да получи място в Мемориалната болница. Конкуренцията тук беше жестока.
— Всъщност това е любимото ми време — заяви Белоус, като стана от креслото.
Нов пристъп на кашлица разтърси Уолтърс и цигарата в ъгъла на устата му трепна, когато той вдигна поглед към неучтивия младок. Преди да успее да каже нещо, Белоус бе излязъл да посрещне петимата студенти. Той беше убеден, че скоро ще превърне това бреме в преимущество.
Понеделник, 23 февруари, 9 ч.
Сюзан Уилър измина разстоянието от общежитието до болницата с колата на Джефри Феъруедър, превъзходен стар ягуар, модел „Х 150“, който не побираше повече от трима. Пол Карпен беше близък приятел на Феъруедър, ето защо той бе другият късметлия. Джордж Найлс и Харви Голдбърг трябваше да изтърпят несгодите на бостънския обществен транспорт във върховия час, за да стигнат до Мемориалната болница навреме за срещата с Марк Белоус в девет часа.
След като запали — цяло мъчение, когато става дума за английските коли — ягуарът измина четирите мили за твърде прилично време. Уилър, Феъруедър и Карпен влязоха през главния вход на Мемориалната болница в 8:45 ч. Другите двама, макар че се надяваха да стане някакво чудо със съвременния транспорт и да изминат същото разстояние за трийсет минути, пристигнаха в 8:55 ч. Бяха пътували около час. Срещата с Белоус трябваше да се състои в лекарския офис на „Пети Биърд“. Никой не знаеше накъде да вървят. До момента, в който влязоха в самата Мемориална болница, всички те се осланяха на съдбата да им сочи верния път. Студентите медици са предразположени към пасивност, особено след първите две години ежедневно седене в аудиториите от девет до седемнайсет часа. Двете групи се срещнаха донякъде по план, донякъде случайно пред главните асансьори. Уилър, Феъруедър и Карпен се бяха опитали да стигнат до „Пети Биърд“, като използват асансьорите на сградата на Томпсън, която беше точно срещу главния вход. Достроявана на различни етапи, Мемориалната болница наистина приличаше на лабиринт.