— Изглежда, това място няма да ми хареса — каза Джордж Найлс на Сюзан Уилър, докато групата се промъкваше към асансьора сред сутрешната навалица.
Сюзан ясно разбираше какво означава простото изречение на Найлс. Когато не ти се ходи някъде, а и трудно се добираш до мястото, чувстваш се не само онеправдан, но и оскърбен. При това самочувствието на всеки един от петимата беше разклатено. Те знаеха, че Мемориалната болница е най-реномираното медицинско учебно заведение, и по тази причина искаха да стажуват в нея. Но същевременно чувстваха, че им липсват елементарните умения, присъщи на един истински лекар, който действително би се справил с някой спорен случай. Ако се съдеше по белите им престилки, явно принадлежаха към медицинската общност, но що се отнася до лечението на пациентите, не умееха да извършват и най-елементарни манипулации. Бяха използвали слушалките, които висяха от джобовете им, само на упражнения — един на друг или на подбрани пациенти. Това, че помнеха сложните биохимични етапи на разлагането на глюкозата в клетката, им даваше много малко увереност и още по-малко практическа информация.
Все пак петимата бяха студенти в един от най-добрите медицински институти в страната и това би трябвало да означава нещо. Всички те споделяха тази илюзия, докато асансьорът ги издигаше към „Пети Биърд“. На втория етаж вратите се отвориха, за да излезе един лекар в зелена престилка. Петимата зърнаха предоперационната, където вече се работеше с пълна пара.
На петия етаж слязоха и се заозъртаха, без да знаят накъде да тръгнат. Сюзан ги поведе по коридора към офиса на медицинските сестри. Както и в операционното отделение, тук беше като в оживен кошер. Административният служител на отделението, залепил телефонната слушалка към дясното си ухо, получаваше резултатите от спешните кръвни изследвания. Главната сестра Тери Линкуивист проверяваше заплануваните операции, за да е сигурна, че пациентите, които ще бъдат извикани до час-два, са получили предоперативните медикаменти. Останалите шест щатни и три хонорувани сестри отвеждаха до залите повиканите за операция и се грижеха за пациентите, чиято операция бе вече приключила.
Сюзан Уилър се приближи към тази зона на строго направлявана дейност с привидна самоувереност, като внимателно прикриваше своята несигурност. Администраторът й се стори най-достъпен.
— Извинете, бихте ли ми казали… — започна Сюзан.
Той й направи знак да го изчака.
— Повторете ми хематокрита. Тук е лудница — викаше той в слушалката, която притискаше с рамо, докато записваше нещо в бележника пред себе си. — Пациентът имаше назначено изследване и на уреен азот в кръвта. — Вдигна поглед към Сюзан, но поклати глава в отговор на човека, с когото говореше по телефона. Преди тя да успее да каже нещо, очите му се върнаха към разтворената пред него папка „История на заболяването“. — Разбира се, че съм сигурен. — Той нервно запрелиства приложените назначения. — Аз лично попълних талона до лабораторията. Разбери, доктор Нийдъм ще побеснее, ако не получи данните за урейния азот в кръвта… Какво?… Ако ви е свършил серумът, поразмърдайте си задниците и елате да си вземете. Пациентът е планиран за единайсет часа. Ами Бърман? Получихте ли изследванията му? Искам го, разбира се!
Той погледна Сюзан, като придържаше слушалката притисната между ухото и рамото си.
— С какво мога да ви услужа? — попита делово.
— Ние сме студенти медици и се чудех дали…
— Най-добре се обърнете към мис Линкуивист — каза служителят, както гледаше листа си, където бързо започна да драска цифри. Спря за малко, само колкото да й посочи с молива си Тери Линкуивист.
Сюзан погледна нататък. Прецени, че сестрата е с около четири-пет години по-възрастна от нея, привлекателна, но доста пълна. Изглеждаше не по-малко заета от административния служител, но Сюзан нямаше намерение да спори по този въпрос. След като хвърли поглед към останалите, които от все сърце желаеха тя да поеме инициативата, Сюзан се приближи към мис Линкуивист.