Старк разбра, че Уилтън е затворил. Той тресна слушалката и прибра телефона в чекмеджето. Целият трепереше от гняв. Едва се въздържа да не изпотроши собствените си вещи. Стисна ръба на бюрото, докато пръстите му побеляха. Постепенно яростта му взе да утихва. Знаеше, че е безсмислено да се ядосва. Можеше да разчита единствено на аналитичния си ум. Уилтън беше прав. Сюзан представляваше първото незначително усложнение във възходящата му кариера от три години насам. А онова, което бе постигнал, надминаваше и най-смелите му мечти. Не можеше да се откаже. Медицинската наука го изискваше, Сюзан трябваше да бъде елиминирана — това беше ясно. Но трябваше да стане по начин, който да не предизвика подозрение или тревога, особено у някои ограничени хора като Харис и Нелсън, лишени от неговата далновидност.
Старк стана от масивното бюро и тръгна покрай рафтовете с книги. Потънал в мислите си, прокара ръка по позлатените гръбчета на едно от първите издания на Дикенс. Внезапно осенилото го вдъхновение го накара да се усмихне.
— Красиво… — произнесе на глас — и така подходящо… — И забравил гнева си, се изсмя.
Четвъртък, 26 февруари, 20:47 ч.
Сюзан изскочи от таксито, без да плати, и по най-прекия път се спусна към входа на Мемориалната болница. Нямаше пари и не възнамеряваше да се впуска в спорове. Шофьорът се разкрещя сърдито и хукна след нея, но успя да привлече вниманието само на човек от охраната. Сюзан бе изчезнала в сградата.
В главния коридор се принуди да забави крачка. С ужас забеляза Белоус, който вървеше в същата посока. Проправи си път и го настигна, но се подвоуми дали да му се обади. Отново си спомни как я бе увещавал да не обръща внимание на изследванията за определяне типа тъкан на коматозните пациенти.
Съществуваше вероятност и той да е замесен. Пък и Старк я предупреди с никого да не споделя разкритието. Ето защо, когато стигнаха разклонението на коридора, тя остави Белоус да продължи към залата за спешни случаи и зави към асансьорите за крилото „Биърд“. Качи се в свободната кабина и натисна бутона за десетия етаж. Затварящата се врата постепенно скри гледката от погледа й. В последния миг нечия ръка я хвана и я задържа. Сюзан се втренчи в ръката, преди да се появи лицето на един мъж от охраната.
— Бих искал да си поговорим, госпожице — каза той и задържа вратата отворена, въпреки че механизмът се опитваше да я затвори, защото Сюзан натискаше бутона „затваряне“. — Моля, излезте от асансьора.
— Бързам ужасно. Случаят е спешен.
— Залата за спешни случаи е на този етаж, госпожице.
Сюзан неохотно се подчини. Вратите се затвориха след нея и кабината се издигна празна към десетия етаж.
— Случаят е спешен в по-друг смисъл — оправда се тя.
— Толкова спешен, че не успяхте да си платите таксито? — Гласът му изразяваше нещо средно между укор и загриженост.
Видът на Сюзан придаваше определена достоверност на оправданието й.
— Бъдете така добър и вземете името му и адреса на таксиметровата служба. Ще уредя сметката по-късно. Вижте, аз съм студентка по медицина, в трети курс. Казвам се Сюзан Уилър. В момента ужасно бързам.
— Къде отивате по това време? — Мъжът от охраната вече бе съвсем загрижен.
— На десетия етаж в крилото „Биърд“. Имам уговорка с един от лекарите. Трябва да вървя.
— Кой?
— Хауард Старк. Можете да му се обадите.
Мъжът се обърка, не знаеше как да постъпи.
— Добре тогава. Не забравяйте да се обадите в офиса на охраната, преди да си тръгнете.
— Непременно — съгласи се Сюзан и мъжът я остави.
Точно тогава пристигна следващият асансьор и тя бързо се шмугна покрай хората, които слизаха. Те любопитно изгледаха раздърпания й вид. Докато асансьорът бавно се изкачваше към десетия етаж, тя се облегна с облекчение на стената на кабината.
Обстановката в коридора бе съвсем различна от тази, която си спомняше от предишното си посещение през деня. Пишещите машини мълчаха. Пациентите си бяха отишли. На етажа бе тихо като в морга. Дебелият килим поглъщаше шума от собствените й колебливи стъпки, които я отвеждаха към нейната цел и сигурност. Единствената светлина идваше от лампата върху самотна маса по средата на коридора. Купчините стари броеве на „Ню Йоркър“ бяха грижливо подредени. Лицата от портретите на бивши хирурзи от Мемориалната болница бяха като петна от виолетови сенки.