Пред кабинета на Старк Сюзан се поколеба за момент, после събра кураж. Канеше се да почука, но неволно натисна бравата и вратата се отвори. В предната стая, където работеше секретарката, бе тъмно, но вратата на кабинета беше леко открехната и през нея се процеждаше лъч светлина. Сюзан я бутна и влезе.
Вратата веднага се затвори зад гърба й. Преуморената й психика я накара да се завърти уплашено, в очакване на нападател. С голямо усилие се сдържа да не изпищи.
Старк заключваше вратата. Сигурно бе стоял зад нея.
— Извинете за драматичното посрещане, но нали не желаем някой да прекъсне разговора ни. — Той изведнъж се усмихна. — Сюзан, да знаете колко се радвам да ви видя. След всичко, което ми разказахте, трябваше да настоя да ви взема от мястото, откъдето ми се обадихте. Но нищо, стигнали сте благополучно дотук. Мислите ли, че някой ви е проследил?
Чувството за надвиснала опасност се засили, пулсът й се ускори до крайност и започна да се успокоява. Сюзан преглътна.
— Не мога да бъда напълно сигурна.
— Заповядайте, седнете. Имате такъв вид, сякаш сте участвали в цялата Първа световна война. — Старк я докосна по рамото и я поведе към стола пред бюрото си. — Изглежда, малко скоч добре ще ви дойде.
Сюзан се чувстваше изтощена до крайност — умствено, физически и емоционално. Не отговори на поканата. Просто го последва, като дишаше тежко. Отпусна се на стола. Едва осъзнаваше какво бе преживяла.
— Вие сте изключително момиче — каза Старк, докато отиваше към барчето.
— Не мисля. — Гласът на Сюзан отразяваше нейното изтощение. — Просто вървях слепешката в един страшен кошмар.
Старк извади бутилка „Чивъс Ригъл“, наля внимателно в две чаши и ги донесе на бюрото. Подаде едната на Сюзан.
— Мисля, че сте твърде скромна. — Той заобиколи бюрото и седна, без да сваля поглед от нея. — Не сте наранена, нали?
Сюзан поклати глава. Без да иска, ръката й потрепери и ледът издрънча о стената на чашата. Тя се опита да се овладее и хвана чашата с две ръце. Отпи глътка от успокояващата парлива течност и въздъхна дълбоко.
— И тъй, Сюзан, нека изясним нещата. Говорихте ли с някого, след като ми се обадихте?
— Не — отвърна тя и отново отпи.
— Добре, това е много добре. — Старк замълча, като я наблюдаваше как поглъща питието. — Някой друг освен вас има ли представа за всичко това?
— Не. Никой. — Алкохолът изпълваше тялото й с приятна топлина и спокойствие. Дишането й започна да се нормализира.
— Окей, Сюзан. Кажете ми сега, защо смятате, че институтът „Джеферсън“ е разпределителен център на органи за трансплантация?
— Чух ги да говорят. С очите си видях кашоните с пратките.
— Но за мен не е чудно, че една болница, пълна с коматозни пациенти, може да бъде източник на органи за трансплантация. В крайна сметка определени болестни процеси могат да причинят смъртта им.
— Може наистина да е така, но проблемът е в това, че хората, които стоят зад цялата тази работа, са причина поне някои от тези пациенти да изпаднат в кома. Освен това срещу тези органи те получават пари. Огромни суми. — Сюзан усети, че клепачите й натежават, и с мъка задържа очите си отворени. Някаква вцепененост обхващаше тялото й. Даваше си сметка, че е изтощена, но все пак се поизправи на стола. Отпи отново от чашата и се опита да не мисли за Д’Амброзио. Поне й беше топло.
— Сюзан, вие сте изключителна. Искам да кажа, че посещението ви бе толкова кратко. Как узнахте всичко това за толкова малко време?
— Разполагах с копия от плановете на Градския съвет. Бяха отбелязани операционни зали, а момичето, което ме развеждаше, каза, че няма такива. Тъй че проверих сама. После всичко се изясни. Цялата ужасяваща истина.
— Разбирам. Умно измислено. — Старк поклати глава възхитен. — И те ви пуснаха да си тръгнете. Биха предпочели да ви задържат, струва ми се. — Той отново се усмихна.
— Имах късмет. И то изключителен. Придружих едно сърце и един бъбрек, поели към летище „Логан“. — Сюзан сподави прозявката си. Чувстваше се много, много уморена.
— Всичко това е много интересно, Сюзан. Повече информация едва ли ще ми е нужна. И… заслужавате да ви поздравя. Направеното от вас през последните няколко дни е пример на постоянство и проницателност. Но нека ви попитам още няколко неща. Кажете ми… — Старк сключи ръце, завъртя се на стола и погледна навън, към тъмните води на пристанището. — Кажете, можете ли да се сетите за някакъв друг мотив зад този фантастичен замисъл, който така умно сте разкрили?