Старк млъкна, като не спираше да я наблюдава. Сюзан се мъчеше да държи очите си отворени. Всичките й усилия бяха насочени към това.
— Какво ще кажете, Сюзан? Желаете ли да посветите блестящия си ум за доброто на обществото, науката и медицината?
Сюзан раздвижи устни, но думите излизаха като шепот. Лицето й беше безизразно.
Старк се наведе, за да я чуе.
— Повторете, Сюзан. Ще ви чуя, ако го повторите — настоя той, привел глава към устните й.
Сюзан почти прехапа долната си устна, за да образува първата съгласна. Думите излязоха като шепот.
— Върви на май… — Главата й се отпусна тежко назад, устните се разтвориха. Дишането й беше равномерно и дълбоко.
Старк погледа за малко упоеното й тяло. Нейното предизвикателство го вбеси. Но след няколко минути мълчание ядът му премина в разочарование.
— Сюзан, бихме могли да използваме този ваш ум. — Той поклати бавно глава. — Но вероятно пак можете да ни бъдете полезна.
Той се обърна към телефона и позвъни в залата за спешни случаи. Потърси дежурния специализант.
Четвъртък, 26 февруари, 23:51 ч.
Стаята за дежурните хирурзи специализанти в Мемориалната болница бе лишена от удобства. В нея имаше легло — болнично легло, което можеше да се сгъва в редица интересни положения, — малко бюро, телевизор, който работеше на два канала едновременно, при условие, че нямате нищо против двойния образ, и колекция от стари, изпокъсани броеве на списание „Пентхаус“.
Белоус седеше зад бюрото и се опитваше да вникне в статията от „Америкън Джърнъл ъв Сърджъри“, но не можеше да се съсредоточи. Умът, по-специално съзнанието му, го разсейваше по особено дразнещ начин — постоянно му натрапваше вида на Сюзан отпреди няколко часа. Бе я видял да влиза в болницата. Усети, когато го настигна, очакваше тя да го спре. Остана изненадан, че не го стори.
Белоус не бе я оглеждал направо, но видя достатъчно: сплъстената й коса и скъсаната, изцапана с кръв престилка. Веднага се разтревожи за нея, но същевременно реши да не се намесва. Възпря го опасението, че ще изгуби работата си в Мемориалната. Ако Сюзан се нуждаеше от медицинска помощ, то беше дошла точно където трябва. Ако имаше нужда от приятелска подкрепа, би било по-добре да се срещнат извън болницата. Но тя нито го спря, нито му позвъни.
По-късно Белоус научи, че Сюзан е приета като пациентка и че самият Старк се занимава с нейния случай: апендектомия. Имаше още едно странно съвпадение — щеше да я оперира Старк. Отначало Белоус смяташе да асистира, но благоразумието му подсказа, че чувствата, които изпитваше към нея, ще навредят на обективната му преценка в операционната зала. Затова реши да изпрати един от по-младите колеги специализанти, а сам да почака отвън, докато всичко свърши.
Белоус погледна часовника си. Наближаваше полунощ. След десетина минути щеше да започне операцията. Опита се да се зачете отново в статията, но нещо друго отвлече вниманието му. Втренчи се замислен в мръсния прозорец. После вдигна телефона и попита в коя зала е планирана апендектомията за Сюзан Уилър.
— Осма зала, доктор Белоус — отговори дежурната сестра от операционното.
Странно. Сюзан му беше казала, че е открила Т-образен клапан върху тръбата, която подава кислород за тази зала — залата с толкова злополучни инциденти.
Белоус отново погледна часовника си и рязко се изправи. Беше забравил да си вземе среднощната дажба в закусвалнята и усети страхотен глад. Нахлузи обувките си и тръгна към закусвалнята. Но продължаваше да мисли за Т-образния клапан.
Качи се в асансьора и натисна бутона на първия етаж, но щом кабината се задвижи, промени решението си. Защо, по дяволите, сам да не погледне този Т-образен клапан на кислородното захранване, докато оперират Сюзан. Струваше му се глупаво, но все пак реши да провери. Поне за успокоение на съвестта.
Смътно видение с геометрични фигури, цветове и движения изплува от тъмнината. Образите се сблъскваха, разпадаха и отново се сливаха в безсмислени форми. От хаоса изплува ужасът при гонитбата, последван от прободена от ножици ръка. Залата за аутопсии в Мемориалната болницата се появи съвсем осезаемо — слухът, обонянието потвърждаваха това. После превес взе едно спираловидно стълбище, а след него лицето на Д’Амброзио, ухилено от садистично удоволствие, изпълни цял коридор и като че ли се приближаваше все повече и повече. Но лицето му се разпадна и той полетя, като се преобръщаше в бездната. Коридорът се извиваше като калейдоскоп.