Сюзан ту се връщаше в съзнание, ту отново се унасяше. Най-сетне тя разбра, че гледа в някакъв таван на коридор, който се движи. Не, тя се движеше. Опита се да помръдне глава, но тежестта бе непреодолима. После опита с ръцете, сковани като в желязна хватка, напрегна се до краен предел само за да ги повдигне от лактите. Поне се увери, че лежи по гръб и се движи по някакъв коридор. Започна да чува звуци. Гласове… но неразбираеми. Някой хвана ръцете й и ги притисна отстрани до тялото. Но тя искаше да стане. Искаше да знае къде се намира. Искаше да знае какво става с нея. Дали бе заспала? Изведнъж умът й се проясни. Бяха я упоили. Тя се бореше с наркотика, опитваше се да преодолее въздействието му. Мисълта й се избистри. Вече разбираше какво говорят гласовете.
— Тя е за спешна апендектомия. При това с възпаление. А е студентка по медицина. Човек би помислил, че ще се сети да дойде по-рано.
Обади се друг, по-плътен глас:
— Доколкото разбрах, обадила се е на административния ръководител тази сутрин и е казала, че е болна. Явно е усещала, че нещо не е наред. Може да се е притеснявала, че е бременна.
— Вероятно си прав. Но тестът за бременност беше отрицателен.
Устните на Сюзан се опитваха да произнесат думи, но от ларинкса не излезе никакъв звук. Поне можеше да движи глава. Въздействието на наркотика започваше да отслабва. Движението спря. Сюзан разпозна мястото. Намираше се в предоперационната стая за дезинфекция. На мивката вдясно някакъв хирург търкаше ръцете си с четка.
— Един или двама асистенти искате, сър? — попита някой зад количката.
Мъжът пред мивката се обърна. Между маската и шапката се виждаха само очите, но Сюзан го позна. Старк.
— Един е достатъчен за такава дреболия. Ще свършим за двайсет минути.
— Не, не — извика Сюзан без глас.
Струйка въздух изсвистя между устните й. Започнаха да я придвижват към операционната. Видя как вратата се отвори към нея. Видя и номера над вратата. Зала номер осем.
Въздействието на наркотика все повече отслабваше. Сюзан успя да повдигне главата и лявото си рамо. Видя огромните лампи в операционната. Блясъкът им я зашемети. Разбираше, че трябва да стане… да избяга.
Здрави ръце я подхванаха през кръста, за глезените и главата. Други се мушнаха под нея, без усилие я поеха и положиха на операционната маса. Тя вдигна лявата си ръка да се хване за нещо. Стисна нечие рамо.
— Моля ви… недейте… аз съм… — Думите се оформяха бавно, почти без звук. Опита се да седне въпреки тежестта в главата си.
Нечия силна ръка допря челото й и натисна главата й назад.
— Не се тревожете, всичко ще бъде наред. Просто дишайте дълбоко.
— Не, не — каза Сюзан с малко по-силен глас.
Но над лицето й се спусна упойващата маска. Изведнъж усети бодване в дясната ръка… венозна система. Течността нахлу във вената. Не. Не. Опита се да извие глава наляво, после рязко надясно, но силните ръце здраво я държаха. Погледна нагоре и видя покрито с маска лице. Очите им се срещнаха. Имаше и банка с мехурчета, които танцуваха в течността. Някой вкара иглата на спринцовката в системата. Пентоталът!
— Всичко ще бъде наред. Отпуснете се. Вдишайте дълбоко. Всичко ще бъде наред. Отпуснете се. Вдишайте дълбоко…
Атмосферата в операционна зала номер осем в 0:36 ч. на този 27 февруари беше крайно напрегната. Младият специализант бе като вързан в ръцете, изпускаше ту едно, ту друго, ту се пипкаше с възлите. Присъствието на авторитет като Старк разстрои твърде много начеващия хирург, особено след като първоначалното им разбирателство се изпари.
Почеркът на анестезиолога бе още по-разкривен от обикновено, особено в последните редове от протокола. Щеше му се всичко да е свършило вече. Неочакваните сърдечни смущения, които пациентката получи по средата на операцията, съвсем го бяха уплашили. На всичко отгоре еднопосочният клапан на централното захранване с кислород неочаквано се затвори. За осем години клинична практика подобно нещо му се случваше за пръв път. Превключването към зелените аварийни бутилки мина съвсем гладко, анестезиологът беше напълно уверен, че няма промяна в подаваното количество кислород. Но преживяването беше страшно — знаеше, че може и да изпусне пациентката.
— Още колко? — попита анестезиологът над преградата, като остави писалката си.
Очите на Старк шареха диво от часовника към вратата, после отново към операционното поле. Беше поел завързването на кожните шевове от пипкавия специализант.