— Най-много пет минути — отвърна той, докато завързваше възел със сръчните си пръсти.
Беше нервен. Специализантът ясно виждаше това и си мислеше, че той е причината. Но Старк беше неспокоен, защото разбираше, че нещо не е както трябва.
Еднопосочният клапан на подавания кислород не би трябвало да откаже. Това означаваше, че налягането на кислорода в главната тръба бе спаднало до нула. От опериращия екип единствен той знаеше на какво се дължат сърдечните смущения: пациентката бе поела въглероден окис заедно с централно подавания кислород. Но когато източникът на кислород отказа, Старк се усъмни дали е получила достатъчно от смъртоносния газ за изпълнение на неговите цели.
Чуха се приглушени викове, които накараха помощната сестра да провери какво става в коридора. Но Старк знаеше, че шумът идва отгоре, от междинното таванско пространство.
И това не бе всичко. Когато завършваше предпоследния шев, през стъклото на вратата зърна движещи се фигури. Коридорът като че ли бе пълен с хора, а в 0:35 часа това беше, меко казано, странно.
Старк направи последния кожен шев и пусна иглодържателя върху таблата с инструменти. Пое краищата, за да завърже възела, и в този миг вратата на операционната се отвори рязко и в залата нахълтаха четирима души. Марк Белоус бе сред тях.
Неочакваните посетители носеха хирургически халати, но пулсът на Старк заби лудо, когато осъзна, че повечето от тях бяха наметнати върху сини полицейски униформи. В операционната настана мъртва тишина. Когато Старк вдигна наведеното си над операционната маса лице, той знаеше, че нещо не беше наред. Нещо никак не беше наред.